Така бе и с Дели Кърти. Уолфгар отдавна бе разбрал, че е получил много повече, отколкото е очаквал, когато й предложи да тръгне с него. Жената, която беше поканил от великодушие и за да си докаже, че вече не е грубиянинът, в който се бе превърнал след завръщането си от Бездната, отдавна бе нещо повече от обикновена спътница. През времето, откакто бяха напуснали Лускан, Уолфгар я беше опознал в съвсем различна светлина, видял бе истинската й същност и мъдростта й, скрити под язвителната, грубовата маска, която тя носеше, за да понесе жалкото си съществуване.
Дели му бе разказала за малкото прекрасни мигове, които бе познала… и никой от тях не бе в прегръдките на някой от многобройните й любовници. Разказала му бе за часовете, прекарани на някой тих лускански пристан, преди да събере сили да се върне в „Кривата сабя“ и да започне обичайната си работа. Часовете, прекарани в самота, в които бе гледала как слънцето обагря далечните води на океана, докато потъва бавно зад хоризонта.
Надвечер, когато над земята се спуснеше мек сумрак, беше любимата й част от деня. Тихият час, както тя го наричаше. Времето, когато почтените жители на Лускан се прибираха при семействата си, а нощните обитатели все още не бяха излезли, за да прекарат поредната нощ, изпълнена с приключения, ала в същото време — лишена от истински смисъл. През дългите месеци в „Кривата сабя“, въпреки всички нощи, които бяха споделили, на Уолфгар и през ум не му бе минало, че у Дели се крие нещо повече, че тя има свои надежди и мечти и притежава завидна прозорливост.
Мъжете, с които тя си лягаше, нерядко се поздравяваха за лекотата, с която я бяха спечелили само с няколко ласкателни думи. Ала Уолфгар вече знаеше, че нито комплиментите им, нито техните преструвки означаваха каквото и да било за Дели. Единственото оръжие, с което младата жена разполагаше, беше тялото й и тя го използваше, за да си спечели благоразположение, познания и сигурност в едно място, където и трите неща не струваха нищо. Уолфгар с изненада бе разбрал, че макар мъжете да вярваха, че те се възползват от Дели и нейното невежество, в действителност тя извличаше изгода от тяхната похотливост.
Да, Дели Кърти отлично знаеше как да се възползва от хората около себе си и точно това бе най-забележителното във връзката й с Уолфгар. Защото тя не го използваше, в това варваринът беше сигурен, така, както бе сигурен, че и той не я използва. За първи път, откакто се познаваха, те просто споделяха компанията си — напълно искрено, без преструвки и задни мисли.
И Уолфгар не можеше да не признае, че това му харесва.
Не можеше да не признае, освен ако не беше лъжец и страхливец, че се е влюбил в Дели Кърти. И така, двамата се ожениха. Неофициално, но много по-искрено, истински съюз на две души. Дели Кърти, най-невероятната спътница, която варваринът можеше да си представи, го допълваше така, както той не бе и подозирал, че е възможно.
— Пирати! — разнесе се вик от наблюдателницата.
Явно корабът пред тях наистина бе пиратски — в дързостта си, разбойниците пред тях дори не се бяха опитали да скрият знамето си.
Застигнати насред открито море, без място, където да се скрият, пиратите бяха обречени. Из тези води нямаше кораб, който да може да надбяга „Морски дух“, особено когато магическите вихри на Робилард издуваха грота до краен предел.
Уолфгар си пое дълбоко дъх, ала и това не можа да го успокои съвсем.
„Аз съм войн!“, напомни си той, но не можеше току-така да пренебрегне факта, че освен това е съпруг и баща.
Колко странна бе настъпилата у него промяна. Съвсем доскоро той всяваше ужас в сърцата на лусканци, хвърляше се в бой с необуздан плам, с който нерядко излагаше живота си на опасност. Ала тогава нямаше какво да губи, тъкмо напротив — смъртта му се струваше добре дошла, единственият начин да се спаси от болката, която го измъчваше. Сега не само че имаше какво да губи и то много, но и за миг не можеше да забрави, че ако умре тук, Дели и Колсон щяха да страдат.
„И за какво?“, питаше се той. Заради някакъв боен чук, символ на едно минало, към което той дори не бе сигурен, че иска да се върне.
Уолфгар се улови за парапета толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха, пое си дълбоко дъх и го изпусна с почти животинско ръмжене. Не, подобни мисли бяха пагубни за сърцето на истинския войн, напомни си той и ги прогони. Смело в атака, това бе неговият девиз и неговото верую, само така можеше да оцелее войнът. Надвий неприятеля, бързо и съкрушително, и по всяка вероятност ще си тръгнеш невредим. Поколебаеш ли се, единственото, което ще постигнеш, е да дадеш на врага възможност да те прониже с добре насочено копие или стрела.