Колебанието и малодушието можеха да го унищожат.
„Морски дух“ бързо топеше преднината на пиратския кораб, който се оказа двумачтова каравела. Колко бързо разбойниците свалиха знамето си, когато разпознаха своя преследвач!
„Морски дух“ стреля едновременно с предната си балиста и задния катапулт, без обаче да нанесе сериозни щети на противника. В отговор пиратите също произведоха изстрел, но не ги улучиха.
— Още веднъж? — обърна се капитан Дюдермонт към своя магьосник.
Дюдермонт беше висок, строен мъж с грижливо оформена козя брадичка, която все още бе по-скоро кестенява, отколкото сива.
— За да ги предизвикаме? — отвърна Робилард. — Не. Ако имат магьосник, той очевидно е твърде предпазлив, за да се улови в подобен капан, иначе досега да се беше разкрил. Доближи се достатъчно за истинско нападение и стреляй, а аз ще сторя същото.
Дюдермонт кимна и вдигна далекогледа си, за да огледа неприятеля. На палубата на пиратския кораб цареше паника, всички се щураха насам-натам.
С всяка изминала секунда „Морски дух“ стопяваше преднината на противника си; издутите му платна жадно поглъщаха вятъра, носът му устремено пореше вълните, издигайки стени от бяла пяна.
Дюдермонт хвърли поглед към кърмата, където неколцина моряци зареждаха катапулта. Един от тях беше допрял далекоглед до окото си и с пръчка в ръка преценяваше разстоянието до вражеския съд. Когато улови погледа на капитана, той свали далекогледа и кимна.
— Целете се в грота — нареди Дюдермонт на моряка до себе си и от човек на човек заповедта му бързо обиколи палубата.
Катапултът и балистата стреляха едновременно. Този път горящият катран от катапулта закачи такелажа на пиратския кораб, който, наклонен на една страна, трескаво се мъчеше да избяга, а стрелата на балистата, за която бяха закачени здрави вериги, проби едно от платната.
Миг по-късно нещо припламна и ослепителната светкавица на Робилард се заби в корпуса на каравелата сред дъжд от трески.
— Заемам се със защитата! — провикна се Робилард и като се обгърна в полупрозрачна магическа сфера, изтича до носа на кораба, разминавайки се по пътя с Уолфгар.
Както можеше да се очаква, пиратите отвърнаха със своя светкавица, която далеч не бе толкова ярка и толкова разрушителна, колкото тази на Робилард. Освен това, магьосникът на „Морски дух“ (с когото малцина от вълшебниците, кръстосващи Саблено море можеха да се мерят) се бе погрижил да предпази кораба и, благодарение на мощните му щитове, единствената следа от вражеската светкавица бе черно петно близо до носа — един от многото белези, с които „Морски дух“ се беше сдобил през дългите години, прекарани в лов на пирати.
Каравелата все още се опитваше да завие и да избяга, ала корабът на Дюдермонт бе много по-подвижен и й пресече пътя, скъсявайки още повече разстоянието между двата съда. Дюдермонт се усмихна при вида на Робилард. Магьосникът нетърпеливо потриваше ръце, готов да запрати срещу противника поредица от заклинания, които можеха да пробият и най-непристъпната защита, а после да довърши започнатото с мощно огнено кълбо, което да погълне такелажа на каравелата и да я остави напълно безпомощна насред океана.
След това пиратите нямаше да имат друг избор, освен да се предадат.
Стрелците на „Морски дух“ се бяха наредили покрай бордовата ограда, като неколцина бяха излезли по-напред. Робилард ги беше обгърнал с магическа защита, която ги правеше недосегаеми за обикновени стрели, затова задачата им бе да привличат вражеския огън.
— Стреляйте заедно, докато минаваме покрай тях! — нареди командирът на групата и всички се заеха да проверят оръжията си, избирайки най-точните и сигурни стрели.
Зад тях Уолфгар крачеше неспокойно напред-назад. Искаше му се всичко да свърши колкото може по-скоро — напълно нормално, дори разумно желание. Въпреки това той се срамуваше от него и се проклинаше, задето се чувства по този начин.