Дюдермонт, който и преди бе плавал с Уолфгар, пък и знаеше, че го е обучавал не друг, а самият Дризт До’Урден, не беше съгласен, но предпочете да не казва нищо и остави вечно сърдития магьосник да се наругае на воля.
В действителност капитан Дюдермонт бе започнал да се чуди дали не бе сбъркал, приемайки Уолфгар на борда, макар все още да смяташе, че това е най-малкото, което дружбата и уважението към варварина му повеляваха да стори. Това, че Уолфгар бе успял да се изправи и да продължи напред, след като беше паднал толкова ниско, наистина бе впечатлило капитана, който го бе видял в навярно най-позорния момент от живота му — върху Карнавала на затворниците, обвинен в опит за убийство не на кого да е, а на самия Дюдермонт.
Разбира се, капитанът и за миг не бе повярвал на обвиненията (това беше и единствената причина Уолфгар да е още жив), но беше очевидно, че нещо неизказано ужасно бе сполетяло доблестния войн и го бе запратило на дъното. Толкова по-приятна бе изненадата на Дюдермонт, когато в Града на бездънните води варваринът го потърси с молба да се присъедини към екипажа на „Морски дух“ и с негова помощ да си възвърне могъщия боен чук, който Бруенор бе изковал за него.
Ала с течение на времето капитанът бе разбрал, че душевните белези на Уолфгар все още не са се заличили напълно. Днешната му постъпка беше отявлено безразсъдна и лесно би могла да изложи на опасност целия екипаж. Капитан Дюдермонт не можеше да допусне това. Налагаше се сериозно да си поговори с Уолфгар.
Нещо повече, реши Дюдермонт — от този момент за „Морски дух“ нямаше да има по-важна задача от това да открие Шийла Крий и да помогне на Уолфгар да си върне Щитозъб, след което щяха да го оставят в Града на бездънните води.
За доброто на всички.
Трета глава
Евтини ефекти
Огромни водоливници с фантастични фигури се хилеха зловещо от шест метра височина; гигантска каменна статуя, изобразяваща човекоподобен гущер — войн (може би някакъв вид голем, но по-вероятно обикновена скулптура), охраняваше вратата, която се намираше между разкрачените му нозе. По стените на тъмното преддверие играеха безброй магически светлинки, а немалко от тях хвърляха опасни на вид искри.
Ле’лоринел остана напълно равнодушен. Добре знаеше какви магии владее онзи, при когото идва гадателство и халюцинации — и не се боеше нито от едното, нито от другото. Не, защитите, с които Е’Креса Гадателя се беше обградил, не можеха да впечатлят опитния войн. Те до една бяха по-скоро зрелищни, отколкото истински опасни и затова Ле’лоринел не извади меча си и дори свали блестящия си сребърен шлем, докато прекрачваше прага.
— Е’Креса дикномин туе? — попита елфът на езика на гномовете, когато пристъпи в кръглия коридор от другата страна на вратата.
— Е’Креса дикномин туе? — повтори, този път по-силно и по-настоятелно.
Отговорът дойде, понесен върху магически ветрец.
— Какви мрачни и скверни приключения очакват тъмната страна на Ле’лоринел? — разнесе се пронизителен, ала въпреки това дрезгав глас, използващ общия език. — Когато черна кожа окъпе острието в кръв, едва тогава ли ще се засити неутолимата му жажда? Когато доблестният елф на мрака рухне мъртъв, ще се усмихне ли най-сетне Ле’лоринел? Ще се стопи ли най-после гневът му?
Ле’лоринел се усмихна както на тази демонстрация на гадателските умения на Е’Креса, така и на очевидните грешки.
— Може ли… — започна той.
— Качвай се — прекъсна го гласът по начин, който ясно даваше да се разбере, че въпросът на елфа вече е бил предугаден.
Ле’лоринел отново се изкиска и изтича по стълбището. В горния му край имаше врата от сини мъниста, иззад които се процеждаше мека светлина. Ле’лоринел отметна мънистените нанизи настрани и се озова, както личеше, в главната приемна на Е’Креса. Подът беше покрит с меки килими и възглавници за сядане, навсякъде можеха да се видят загадъчни руни и странни предмети — череп тук, гигантско прилепово крило — там; върху поставка до стената стоеше кристално кълбо, имаше и голямо огледало в позлатена рамка с причудливо извити краища.
Никога досега Ле’лоринел не беше виждал толкова много магически предмети, струпани на едно място. Но след годините, прекарани с Маскевич, у него нямаше никакво съмнение, че никой от тях не притежаваше кой знае каква сила… с изключение, навярно, на кристалното кълбо.