— Кажи ми какво мислиш за пътя, който ти предстои — рече той.
— Допълнителното заплащане ми гарантира поверителност, нали? — попита Ле’лоринел.
Изражението на Е’Креса красноречиво говореше колко глупав е според него подобен въпрос.
— Защо ми е да съобщавам каквото и да било на този Дризт, дори ако някога го срещна? И как изобщо ще го срещна, когато той е на другия край на света?
— Значи вече си го издирил?
Нетърпението в гласа на елфа не убягна от вниманието на гадателя и той се изпъчи самодоволно:
— Може и да съм. Може и да съм.
В отговор, Ле’лоринел решително прекоси стаята и застана от другата страна на кристалното кълбо.
— Открий го.
Е’Креса подхвана магията си. Късите му ръце започнаха да описват кръгове над главата му, докато с глас, който изобщо не приличаше на неговия, той редеше думи на напълно непознат за Ле’лоринел език.
Изведнъж гномът отвори очи и се надвеси над кристалното кълбо.
— Дризт До’Урден — тихо, но настойчиво прошепна той. — Обреченият мрачен елф, за когото не може да има друг изход след толкова продължителна и грижлива подготовка.
След миг мълчание, той продължи, а името се търкулна от устните му със същата омагьосваща звучност, с която се лееха непознатите думи преди малко. — Виждам… виждам… виждам…
Той отново замълча и след като проточи едно дълго и многозначително „Хммм“, се изправи.
— Виждам изкривеното лице на един прекомерно нетърпелив, гологлав, нелепо маскиран елф — обясни гномът и като се наведе, погледна покрай кристалното кълбо, право в широко отворените очи на Ле’лоринел. — Какво ще кажеш да се поотдръпнеш малко, а?
Раменете на Ле’лоринел увиснаха, от устните му се откъсна дълбока въздишка, ала той все пак отстъпи назад.
Е’Креса потри пухкавите си ръце и като продължи започнатото заклинание, отново се наведе над кълбото.
— Виждам… — подхвана той. — Мразовити вихри вият, а земята снежни преспи крият. Чувам на вятъра скръбния ропот и на стадата елени неспирния тропот…
— Ропот? — прекъсна го Ле’лоринел.
Е’Креса вдигна глава и го изгледа ядовито.
— Ропот? — повтори елфът. — Римува се с тропот, нали?
— Ама че нахалство!
— Ама че досада! — не му остана длъжен Ле’лоринел. — Защо трябва да говориш в рими, щом започнеш гаданието си? Това някакво правило ли е?
— Обикновено предпочитание! — сопна се гномът и тропна с крак.
— Е, аз не съм селянин, когото можеш да впечатлиш по този начин. Спести си усилието и глупавите думи — няма да получиш повече за „атмосфера“, била тя зрителна или слухова.
Е’Креса промърмори няколко проклятия изпод носа си и отново се приведе над кълбото.
— Ропот! — потрети Ле’лоринел и изсумтя презрително.
— Още една подигравка и ще те изпратя да търсиш Дризт в Бездната! — предупреди го гномът.
— Откъдето ще се върна, за да ти се отплатя за услугата — преспокойно отвърна Ле’лоринел. — Уверявам те, че мога да различа илюзия от реална заплаха и игра на светлината от истинска защита, а потайността, която ме обгражда, е непреодолима за твоите очи.
— Ха! Та аз виждам всичко, безумни сине на безумец!
В отговор, Ле’лоринел само се изсмя — надали можеше да бъде по-красноречив, макар че Е’Креса и представа си нямаше каква ирония се крие в самонадеяните му думи.
После и двамата въздъхнаха, еднакво уморени от безсмислените препирни. Гномът сви рамене и отново се наведе над кристалното кълбо.
— Говори се, че Гандалуг Бойния чук не е добре — подхвърли Ле’лоринел.
Е’Креса промърмори някакво заклинание и размаха къси ръце над кълбото.
— Над Митрал Хол магия хвърля своя зрак, над трон и ложе, в плен на сетен мрак — поде той, но когато чу нетърпеливото покашляне на елфа зад гърба си, спря и се изправи. — Гандалуг е на легло — потвърди той, вече с обикновения си глас и без досадните рими. — На смъртно легло.
— Има ли жреци край него?
— Жреци джуджета, да. Което ще рече почти никакви лечителски умения. Не, няма грижовни ръце край него. Не че това има някакво значение — додаде гномът и отново се наведе над кълбото, за да попие както сцената в дълбините му, така и нейната „атмосфера“. — Не от ръката на подъл враг е паднал кралят, а от ноктите на хищното време; не го измъчва друга болест, освен онази, която прибира всички ни, ако нещо не ни погуби преждевременно.