Е’Креса помисли малко, после сви рамене:
— Има ли значение?
Ле’лоринел го изгледа изпитателно.
— Нима знаеш по-кратък път? — попита гномът.
— Платих ти добре — напомни му елфът.
— И в ръцете си държиш нещо, което струва десетократно повече — увери го Е’Креса, очевидно доволен от представянето си.
Ле’лоринел сведе поглед към пергамента, върху който се преплитаха символите на трите джуджешки бога, завинаги запечатани върху кафявата хартия.
— Не знам каква точно е връзката — призна гадателят. — Не знам как този знак или предметът, върху който е изобразен, ще те отведат до целта, която те е обсебила. Но магията беше категорична — именно там ще откриеш края на дългия си път. Повече от това не мога да ти кажа.
— Ще бъде ли успешен този край за Ле’лоринел? — попита елфът, въпреки че по-рано бе отказал подобно предсказание.
— Това кълбото не ми показа — самодоволно отвърна Е’Креса. — Но мога да направя предположение.
Ле’лоринел, който едва сега усети, че с този въпрос неволно бе издал огромното си нетърпение, бързо зае отбранителна позиция:
— Спести ми го, ако обичаш.
— Мога да го направя в рими — подкачи го гномът с усмивка на превъзходство.
Ле’лоринел се почуди дали да не му намекне, че и той може да му отвърне със същото, дори с цяла песен и то под съпровода на тънката си кама, докато отрязва езика му.
Въпреки това не каза нищо, а образите върху пергамента бързо прогониха всяка друга мисъл от съзнанието му.
Ето че най-сетне държеше в ръце онова, което щеше да го отведе до целта му.
При това положение, Ле’лоринел нямаше време да се гневи напразно.
При това положение пред Ле’лоринел се изправяха твърде много въпроси, очакваха го твърде много приготовления, твърде много страхове, които да преодолее и твърде много сладки мечти, в които виждаше как Дризт До’Урден, този измислен герой, бива разобличен пред света.
Удобно изтегната върху огромните възглавници, Чогуруга тъпчеше шепи овнешко месо в зиналата си паст, пълна с остри, хищни зъби. Със своите два и половина метра тя не беше особено висока за людоедка, но краката й бяха по-дебели от дънерите на вековни дъбове, а теглото й далеч надхвърляше триста килограма.
Голям брой прислужници — всичките мъже — се щураха напред-назад из най-просторната пещера в Златния залив и се грижеха тя да е сита и доволна. Така беше винаги — всички й угаждаха заради екзотичния й външен вид. Кожата й имаше светловиолетов цвят (за разлика от обичайното за клана й жълто), който прекрасно се връзваше с мазната й, синьо-черна коса. Очите й бяха нещо средно между тези два цвята — наситено пурпурни, а понякога, в зависимост от светлината — почти сини.
Чогуруга открай време беше свикнала с умилкването на двадесетината мъже от клан Туп, но откакто се беше съюзила с банда пирати и по този начин допълнително беше издигнала жените от клана, мъжете буквално се избиваха за възможността да й поднесат някое особено рядко лакомство или скъпо труфило.
С изключение, разбира се, на Блуг, стръвния надзирател на Златния залив — най-едрия, най-жестокия и най-грозния човекоядец, бродил някога по тези части на Гръбнака на света. Мълвеше се, че във вените на Блуг имало и великанска кръв, което бе очевидно — Блуг беше по-близо до петте, отколкото до четирите метра, а ръцете му бяха дебели колкото краката на Чогуруга.
Докато Чогуруга, благодарение и на помощта на Шийла Крий, беше мозъкът на людоедите в Златния залив, Блуг беше грубата физическа сила, а когато поискаше — истинският господар. А от известно време Блуг бе дори още по-свиреп, всъщност, откакто Шийла Крий се бе появила в живота им и му беше подарила неимоверно могъщо оръжие — боен чук, с чиято помощ Блуг можеше да отваря нови пещери с един-единствен удар.
— Върнахте се? — рече човекоядката, когато Шийла и Белани се появиха на прага. — Какво донесли на Чогуруга тоз’ път?
— Повреден кораб — саркастично отвърна Шийла. — Мислиш ли, че ще ти се услади?
Смехът на Блуг, разнесъл се в другия край на пещерата, отекна като далечен гръм.
Чогуруга му хвърли раздразнен поглед:
— Аз има Батунк сега — напомни му тя. — Аз няма нужда от Блуг.
Людоедът сбърчи чело, при което веждите му щръкнаха над хлътналите му очи, гримаса, иначе смешна, ако не беше изписана по лицето на някой с неговите страховити размери. Батунк, свирепият син на Чогуруга и Блуг, напоследък често ставаше повод за спорове между двамата. В обществото на човекоядците, случеше ли се синът на вожда да започне да настига баща си по сила и жестокост, докато баща му е все още достатъчно млад, по-старото чудовище обикновено налагаше по-младото — често и безпощадно, — за да запази мястото си на върха. Ако това не помогнеше, синът биваше убит или, в най-добрия случай — прогонен от племето. Ала клан Хуп не беше обикновено племе. За разлика от повечето племена, клан Туп беше матриархат и Чогуруга за нищо на света нямаше да допусне нещо подобно от страна на Блуг, не и когато ставаше въпрос за скъпия й Батунк.