— Нима трябва да бъда хвърлена в затвора с името, което родителите са ми дали? — отвърна Джул; гласът й беше дълбок и плътен, а твърдият й източен акцент караше всяка сричка да звучи по-кратка и някак отсечена. — Нямам ли правото сама да избера какво име да нося?
— Такъв е обичаят — сухо рече Касиус.
— Обичаят на незабележимите хорица — самоуверено отвърна Джул. — Скъпоценните камъни искрят, пиперът разпалва апетита.
Съкрушителната усмивка, която озари лицето на Дясул след тези думи, накара мнозина от съветниците (десетима мъже и само една жена) да се размърдат неспокойно.
Макар да бе смутен като останалите, Риджис се опята да не обръща внимание на несъмнената привлекателност на Джул — по-силно го бе заинтригувал умелият начин, по който тя ги манипулираше. О, да, с нея трябваше да се внимава, но той изгаряше от нетърпение да научи повече за това интересно създание.
— Мога ли да попитам защо ме държите тук против волята ми? — попита Джул след малко, когато всички се поуспокоиха, макар че един от съветниците още подръпваше яката си, сякаш се опитваше да охлади внезапно пламналото си тяло.
Касиус изсумтя и махна пренебрежително с ръка:
— Заради престъпления срещу жителите на Десетте града, очевидно.
— Нека да ги чуя, тогава. Нищо не съм сторила.
— Твоята шайка… — започна Касиус.
— Нямам никаква шайка! — прекъсна го Джул, а очите й проблеснаха и се присвиха. — Отивах към Десетте града, когато се натъкнах на тези разбойници. Не знаех кои са, нито какво правят там, но огънят им беше топъл, а храната — приемлива, а всяка компания ми се струваше по-добра от безспирната песен на вятъра.
— Пълни глупости! — обади се един от съветниците. — Когато двама от тях са се добрали до лагера, разговорът ви е бил съвсем недвусмислен — знам го лично от Дризт До’Урден, а аз му вярвам безрезервно.
— Точно така! — съгласи се друг.
— И какво, моля ви се, съм казала? — широката усмивка на Джул красноречиво говореше, че с нищо не могат да я уплашат. — Говорих с глупците за Дризт и Кати-Бри. Да, знаех за тях, както и всеки разумен човек, решил да се отправи към Долината на мразовития вятър. Казах им, че са действали, без да мислят, и са паднали в капана на елфа и приятелите му. Нещо, което всеки с поне малко ум веднага би разбрал.
Между съветниците се разнесе приглушено мърморене. Риджис спря изпитателен поглед върху Джул и се усмихна одобрително — не можеше да й отрече, че е находчива. Вече усещаше накъде отиват нещата. Когато към царствения й и същевременно съблазнителен вид се прибавеха несъмнената й находчивост, както и проявената на пътя съобразителност, изходът изглеждаше ясен — Джул Пепър най-вероятно щеше да се отърве напълно невредима.
А Риджис беше съвсем сигурен, че именно тя бе оглавявала разбойническата шайка.
Джул се усмихна многозначително на Касиус:
— Е, мога ли да си вървя?
— Можеш да се върнеш в стаята, която сме ти приготвили — отвърна по-възрастният и опитен старейшина и даде знак на стражите да я отведат.
Двама войници начаса се приближиха и с един последен високомерен поглед към Касиус Джул се обърна към вратата, поклащайки изкусително рамене, така че мнозина от мъжете отново усетиха как ги облива гореща пот.
Риджис се ухили широко, искрено впечатлен от представлението, ала миг по-късно усмивката му се стопи и той зяпна от изумление при вида на необикновения знак върху дясното й рамо, знак, който му бе добре познат.
— Спрете! — викна полуръстът и като скочи от стола си, се провря под масата, за да не губи време да я заобикаля.
Стражите и Джул се заковаха на място и се обърнаха да видят каква е тази шумотевица.
— Завърти се! — нареди Риджис и махна с ръка. — Завърти се!
Недоумението по лицето на Джул бързо отстъпи място на крайното презрение.
— Касиус, накарай я да се завърти! — примоли се полуръстът.
Недоумението на Касиус беше не по-малко от това на Джул.
Ала Риджис нямаше време да ги чака и като изтича до жената, я сграбчи за ръката и я задърпа. Джул опита да се съпротивлява, ала полуръстът, който беше по-силен, отколкото изглеждаше, най-сетне успя да я завърти за малко, достатъчно, за да могат и останалите да видят знака.
— Ето! — забоде пръст в рамото й Риджис.
Джул се отскубна от него, ала вече беше късно — всички се бяха привели напред, а Касиус се приближи и й даде знак да се обърне, ако не иска да го сторят войниците.