Поклащайки отвратено глава, Джул най-сетне се завъртя.
Риджис се покачи на един стол, за да вижда по-добре, макар вече да бе сигурен — острият му поглед не го беше излъгал. Знакът върху гърба й беше измислен от Бруенор Бойния чук. Нещо повече, джуджето го беше използвало един-единствен път — върху главата на Щитозъб. На всичко отгоре, дамгата върху рамото на Джул бе точно толкова голяма, колкото би била, ако бе поставена от нагорещения до червено боен чук.
Риджис замалко не припадна.
— Откъде го имаш? — попита той.
— Разбойнически знак — отбеляза Касиус. — Често се среща сред различните гилдии, бих казал.
— Не, не се среща често — поклати глава Риджис. — Не и този символ.
— Познаваш ли го? — попита старейшината.
— Приятелите ми ще говорят с нея. Още сега.
— Чак когато ние свършим с нея — намеси се Тамарут.
— Още сега — настоя Риджис и се обърна към него. — Освен ако ти, драги ми Тамарут, не искаш лично да обясниш на крал Бруенор защо сме допуснали подобно забавяне, когато животът на осиновения му син най-вероятно виси на косъм.
При тези думи в стаята се разнесе оживен шепот.
Джул Пепър хвърли смразяващ поглед на полуръста и той почувства, че тя няма никаква идея за какво става дума, нито пък какво означава знакът на рамото й.
Заради нея самата Риджис се надяваше това да е така.
Няколко нощи по-късно Дризт откри Бруенор на върха на едно тихо и тъмно място, наричано Възвишението на Бруенор, в малката скалиста долчинка на север от Брин Шандер, където джуджетата копаеха своите мини. Където и да отидеше, Бруенор винаги си намираше подобни уединени местенца и винаги ги наричаше Възвишението на Бруенор, колкото от гордост, толкова и за да държи настрани неканени гости.
Той идваше тук, когато искаше да помисли на спокойствие, когато го занимаваха по-сериозни неща от ежедневните задължения и неприятности. Това бе единственото място, където в прегръдката на мрака иначе практичният, здраво стъпил на земята Бруенор, си позволяваше да се отпусне и да остави духа си да достигне висоти, нетипични за въображението на едно джудже. Бруенор идваше тук, за да размишлява за смисъла на живота.
Именно на личния му хълм (и с почти същото изражение като сега) го беше открил Дризт и в Митрал Хол, след онази битка, в която йоклолата отвлече Уолфгар и те всички повярваха, че са го изгубили завинаги.
Безшумен като облаците, които забулваха звездите, елфът се приближи зад джуджето и търпеливо зачака.
— Човек би рекъл, че ще ми е по-лесно да го изгубя за втори път — проговори най-сетне джуджето. — Особено след като, преди да ни напусне се държеше като същински орк!
— Не сме сигурни, че наистина сме го изгубили — напомни му Дризт.
— Никъде няма друг знак кат’ този — възрази Бруенор. — Пък и жената потвърди, че е оставен от главата на боен чук.
И наистина, веднага след събранието на Съвета, Джул на драго сърце беше разказала на опасния мрачен елф и приятелите му всичко, което знаеше. Не беше скрила, че е получила дамгата си доброволно от ръката на една жена, капитан на кораб. Когато я попритиснаха още малко, Джул призна, че става въпрос за Шийла Крий, капитан на пиратски кораб, а знакът бил запазен само за най-приближените й помощнички.
Дризт съчувстваше на своя приятел от цялата си душа. Понечи да му напомни думите на Джул, че единствените достатъчно едри съюзници на пиратската шайка били клан човекоядци, които Шийла използвала, за да обръща и направлява кораба си по-лесно — поне можеха да са спокойни, че Уолфгар не се е хванал с банда пирати. Премълча обаче, тъй като това като че ли оставяше само една възможност и тя бе далеч по-ужасна.
— Подозираш, че туй нищожество, Крий, е убила момчето ми, нали? — попита Бруенор, който очевидно си мислеше съвсем същото. — Или пък някой друг го е убил и после е продал чука?
— Изобщо не вярвам, че Уолфгар е мъртъв — уверено заяви Дризт.
Бруенор го изгледа недоверчиво.
— Може сам да го е продал.
Погледът на джуджето стана още по-скептичен, но елфът не отстъпваше:
— Той се отказа от миналото си, когато избяга от нас. Може би това да се отърве от чука му се е сторило просто още една стъпка по пътя, който си е избрал.
— Ами да. Или пък просто са му трябвали пари — думите на джуджето бяха така напоени със сарказъм, че Дризт най-сетне се отказа.