Всъщност, той сам не си вярваше. Добре знаеше колко дълбока бе връзката между Уолфгар и Щитозъб и бе сигурен, че да се раздели доброволно с чука си за варварина би било равносилно на това да се раздели с някоя от ръцете си.
— Може да са му го откраднали — рече елфът след малко. — Ако е отишъл в Лускан или в Града на бездънните води, както предполагаме, най-вероятно се е озовал в компанията на крадци.
— Или убийци — поправи го Бруенор и вдигна поглед към звездното небе.
— Не можем да бъдем сигурни — тихо рече Дризт.
В отговор джуджето само сви рамене, а когато ги отпусна, на Дризт му се стори, че никога не ги бе виждал сведени по-ниско, сякаш цялата скръб на света тежеше отгоре им.
На следващата сутрин вятърът донесе черни облаци откъм Гръбнака на света, заплашващи с порой, който щеше да превърне омекналата земя в същинско мочурище. Ала това не можеше да спре Дризт и Кати-Бри, които бързаха към Лускан в търсене на отговори.
Отговори, от които и четиримата приятели отчаяно се нуждаеха.
Пета глава
Откровеността на любовта
Когато „Морски дух“ се завърна в Града на бездънните води, Уолфгар беше първият, който слезе от борда. Варваринът скочи на кея още преди корабът да бе закотвен както трябва и се отправи към вътрешността на града с широка, решителна крачка.
— Ще го приемеш ли обратно? — попита Робилард.
Двамата с Дюдермонт стояха на палубата и гледаха как Уолфгар се отдалечава.
— От тона ти разбирам, че би искал да не го правя — отвърна капитанът и се обърна да погледне своя магьосник и верен приятел.
Робилард сви рамене.
— Защото осуети плана ти за нападението? — попита Дюдермонт.
— Защото изложи на опасност целия екипаж със своите глупости — отсече Робилард, ала в гласа му нямаше жлъч — той просто казваше очевидното — Знам, че се чувстваш сякаш си му задължен, капитане (изобщо не мога да проумея защо!), но Уолфгар не е Дризт, нито Кати-Бри. Те бяха дисциплинирани и прекрасно съзнаваха, че са част от едно цяло. Уолфгар е като… като Харкъл Харпъл! Точно така! Набелязва си някакъв път и хуква по него, без изобщо да се замисли какви последствия ще има това за хората, които оставя зад себе си. Да, при това излизане имахме две успешни схватки — потопихме един кораб и един доведохме…
— И заловихме екипажите им почти невредими — добави Дюдермонт.
— Въпреки това! — настоя Робилард. — И в двете битки бяхме на крачка от катастрофата.
Всъщност нямаше нужда да убеждава Дюдермонт, тъй като капитанът и сам разбираше, че действията на Уолфгар съвсем не бяха безукорни.
— Ние винаги сме на крачка от катастрофата — отбеляза Дюдермонт.
— Никога не сме били толкова близо — настоя магьосникът.
— Не го искаш на борда повече, нали?
Робилард отново сви рамене.
— Искам да видя на борда онзи Уолфгар, който ни спаси край Корсарските острови преди години — обясни той. — Искам да се бия рамо до рамо с онзи Уолфгар, който е бил сред малцината най-близки приятели на Дризт До’Урден. Онзи Уолфгар, който се е борил за възвръщането на Митрал Хол и който е рискувал живота си, за да спаси приятелите си, когато Мрачните нападнали кралството на джуджетата. Толкова много съм слушал за несравнимия варварски войн, ала онзи Уолфгар, когото аз познавам, дружи с нищожества като Морик Разбойника и беше осъден на смърт, задето се опита да те убие.
— Уолфгар нямаше нищо общо с това — заяви Дюдермонт, ала не можа да прикрие болезнената си гримаса при спомена за жестоката отрова, разляла се в тялото му, и за Карнавала на затворниците.
Дюдермонт бе изгубил много, когато бе измолил от жестокия лускански магистрат помилването на Уолфгар. Според лусканските власти, с проявеното великодушие спрямо онези, които те смятаха за напълно недостойни, Дюдермонт беше опетнил репутацията на „Морски дух“. Дюдермонт им беше отнел любимото представление и беше настоял Уолфгар да бъде помилван, без дори да разполага с безспорни доказателства, че варваринът наистина е невинен.
— Може би — съгласи се Робилард. — Признавам, че каквито и недостатъци да има, по време на това пътуване Уолфгар доказа, че с право си настоял да го помилват. Не така обаче стоят нещата с решението ти да го приемеш на борда на „Морски дух“.
Дюдермонт дълго мълча след честните и верни думи на магьосника. Робилард може и да беше своенравен и често недружелюбен, може и да бе склонен да съди другите прекалено сурово и да бе безмилостен към онези, които според него сами си бяха виновни за сполетелите ги нещастия, ала в този случай казваше истината. Истина, която подейства на Дюдермонт като шамар. Когато се натъкна на Уолфгар в Лускан, където варваринът работеше като бияч в долнопробна кръчма, капитанът веднага видя падението му и поиска да го измъкне от този живот. Ала Уолфгар не само не прие помощта му, но дори се опита да скрие истинската си самоличност. После дойде опитът за убийство и докато Дюдермонт лежеше между живота и смъртта, варваринът беше осъден на смърт.