Туневек, който бе гол до кръста, избърса слабото си, мускулесто тяло и подаде кърпата на Ле’лоринел. Елфът го изгледа презрително (нещо обичайно след подобен провал) и го подмина, насочвайки се към капака, който водеше надолу, към последния етаж на кулата.
— Каменната кожа сигурно не действа вече — подхвърли той, без да прикрива отвращението си.
Останал сам на покрива, Туневек се засмя безпомощно и поклати глава. Отиде да вземе ризата си, но леко блещукане привлече вниманието му и той спря и се загледа в бързо материализиращия се Маскевич.
— Успя ли да му угодиш този път? — попита посивелият магьосник с глас, който сякаш с мъка си пробиваше път през гърлото му.
Насмешливата усмивка, която заигра по устните му, разкривайки два реда пожълтели зъби, красноречиво говореше, че старецът вече знае отговора на въпроса си.
— Напълно е обсебен от него — отвърна Туневек. — Повече, отколкото си представях, че е възможно.
Маскевич сви рамене, сякаш това нямаше особено значение.
— Вече повече от пет години работи за мен, както, за да получи правото да използва магиите ми, така и за да може да ти плати добре — напомни той на Туневек. — Трябваха ни дълги месеци, докато открием някого като теб, на когото да възлагаме надеждата, че ще успее да овладее движенията на онзи необикновен мрачен елф, Дризт До’Урден.
— Какво чакате тогава? — подразни се полуелфът — Защо с Ле’лоринел не го откриете и не приключите с него веднъж завинаги. Струва ми се много по-лесно от тези безкрайни тренировки.
Маскевич се изкиска, сякаш за да покаже на Туневек колко много подценява крайно необичайния елф на мрака, чиито подвизи (поне онези, за които те с Ле’лоринел знаеха) бяха наистина забележителни.
— Дризт е близък приятел с джудже на име Бруенор Бойния чук — рече той. — Чувал ли си за него?
Туневек, който тъкмо си нахлузваше ризата, го погледна и поклати глава.
— Крал на Митрал Хол — обясни магьосникът. — Или поне доскоро беше. А последното, което искам, е да настроя цял джуджешки клан срещу себе си. Проклятие за магьосника, това са джуджетата. Навлека ли си омразата на Бруенор Бойния чук, не ме чака нищо хубаво, това поне е сигурно. Освен това, лично аз нямам зъб на Дризт До’Урден. Защо ми е да го убивам?
— Защото Ле’лоринел ти е приятел.
— А, Ле’лоринел — повтори Маскевич и отново се изкиска. — Да, признавам, че съм привързан към него и за да изпълня задълженията си на приятел, неведнъж съм се опитвал да го убедя, че пътят, по който е поел, е самоубийствен.
— Но той не иска и да чуе, предполагам — рече Туневек.
— Така е. Твърдоглав си е той, Ле’лоринел Тел’е’бренекет.
— Ако това изобщо е истинското му име — изсумтя Туневек, който бе в доста лошо настроение. — „Аз на теб, както ти на мен“ — преведе той.
И наистина, името на Ле’лоринел беше просто вариант на една често срещана елфическа поговорка.
— Въплъщава принципите на уважението и приятелството, нали? — попита старият магьосник.
— Както и на отмъщението — мрачно отвърна Туневек.
В една малка стаичка в кулата, Ле’лоринел свали маската си и се отпусна на леглото, обзет от гняв и ненавист към Дризт До’Урден.
— Колко ли години ще ми трябват? — рече елфът на глас и тихичко се засмя, въртейки ониксовия пръстен, който носеше. — Може би дори столетия? Няма значение!
Ле’лоринел свали пръстена и го поднесе към очите си. Беше му отнело две години тежък труд, за да го спечели. В този пръстен бяха заключени четири магии.
Четирите магии, от които Ле’лоринел се нуждаеше, за да убие Дризт До’Урден.
Разбира се, той напълно осъзнаваше, че да използва магиите така, както си бе намислил, би означавало почти сигурна смърт както за Дризт, така и за самия него.
Но това нямаше значение.
Ле’лоринел на драго сърце би се простил с живота си, ако знаеше, че Дризт До’Урден също ще умре.
Първа част
Надигащ се мрак
Хубаво е да съм у дома. Да чувам как неспирните вихри на Долината свирят в ушите ми, да усещам хапливия им допир върху лицето си, прекрасно напомняне, че съм жив.
На пръв поглед това е толкова очевидно — фактът, че сме живи, а ето че твърде често сякаш забравяме колко е важно. Лесно е да забравим, че сме живи, че всеки изгрев е наш, за да го приветстваме и всеки залез — наш, за да му се наслаждаваме.