— Вече съвсем взе да бълнуваш! — скара му се Дели. — Отлично знаеш, че не искам да си тръгваш! Освен туй знаеш, че не деля леглото си с никой друг!
Младата жена отново се излегна и след като помълча миг-два, продължи сериозно:
— Но ти трябва да отидеш. Само си представи как ще се терзаеш, ако Дюдермонт и останалите намерят таз’ Крий без теб и някой падне убит, докато се мъчат да си върнат твоя чук! Как, мислиш, ще се почувстваш, ако си дойдат с чука ти и с новината, че някой е загинал, докат’ ти си седял на топло у дома и си ги оставил да вършат твойта работа?
Уолфгар изпитателно се вгледа в Дели и видя болката, която й причиняваше необходимостта да му говори по този начин.
— Глупакът му с глупак! — довърши Дели, вече по адрес на Йоси Локвата. — Защо му трябваше да краде чука ти и да го продава на таз’ престъпница!
— Някой може да загине — съгласи се Уолфгар. — Всички казват, че Шийла Крий е безмилостна и се е заобиколила с не по-малко страховити съюзници. Значи според теб никой от нас, нито Дюдермонт, нито Уолфгар, не трябва да тръгва по следите на Щитозъб?
— Нищо такова не съм казвала — възрази младата жена. — Дюдермонт и неговите хора сами са си избрали да преследват пирати и то няма нищо общо с теб. Туй им е работата и те щяха да тръгнат след Шийла Крий, дори и чукът ти да не беше у нея.
— Значи пак се връщаме там, откъдето започнахме — засмя се Уолфгар. — Нека Дюдермонт и неговият прекрасен екипаж кръстосват моретата и може би ще намерят чука…
— Не! — прекъсна го Дели сърдито. — Работата им е да ловят пирати, така е, а твоята работа е да си с тях, докато не откриете чука. Твоята работа е да откриеш и чука, и себе си, да се върнеш там, където някога си бил.
Уолфгар отново се отпусна в леглото и прокара едрите си, загрубели ръце по лицето си.
— А може би не искам да се връщам там — бавно рече той.
— Може би не — съгласи се Дели. — Но не можеш да избираш, не и докато не се върнеш. Чак когато откриеш онзи, който някога си бил, любов моя, ще можеш да решиш къде искаш да отидеш. Не си ли възвърнеш всичко, винаги ще се чудиш дали не си сбъркал и ще жадуваш още нещо.
Тя замълча, ала Уолфгар нямаше какво да отвърне. На няколко пъти той въздъхна дълбоко и се опита да я опровергае, но всички възражения, които му идваха наум, в крайна сметка го отвеждаха до задънена улица.
— Откога Дели Кърти знае толкова много за живота? — попита той най-сетне, видял, че трябва да отстъпи.
Дели се изкиска и се обърна, така че да вижда лицето му.
— Може би открай време — закачливо отвърна тя. — А може би изобщо не разбирам. Просто казвам каквото мисля, а то е, че трябва да се върнеш до едно определено място, преди да можеш да поемеш обратно нагоре. Трябва да се върнеш там, където си бил някога, за да откриеш пътя, по който наистина искаш да вървиш, а не онзи, по който си мислиш, че искаш да вървиш.
— Вече бях там — отвърна Уолфгар, напълно сериозен, а по лицето му пробяга мрачна сянка. — Бях с тях, в Долината на мразовития вятър, точно както преди, но си тръгнах по свой избор.
— Защото те чакаше друг, по-добър път? — попита Дели. — Или защото не беше готов да се завърнеш? Има малка разлика.
Уолфгар беше изчерпал всичките си възражения и го знаеше. Не беше съвсем сигурен, че е съгласен с Дели, но когато на другия ден Дюдермонт го повика обратно на кораба, той се подчини.
Шеста глава
Съдбовни пътища
Ле’лоринел само се отбраняваше, както винаги. Беше оставил нападението на своя противник. Двата ятагана се носеха във вихрен танц, а той ги отбиваше и отстъпваше назад, избягваше ги и отскачаше ту наляво, ту надясно, така че замахванията на Туневек минаваха покрай него, без да го докоснат.
Туневек се препъна и изруга наум, убеден, че битката е свършила и че Ле’лоринел ей сега ще започне да недоволства и да му натяква за допуснатите грешки. Той затвори очи и зачака Ле’лоринел да го плесне с меча си по гърба или още по-ниско — ако беше в особено лошо настроение.
Ала удар така и не последва.
Туневек се обърна и видя, че елфът се е облегнал на стената и е оставил оръжията си настрани.
— Вече не се хабиш дори да довършиш битката? — учуди се Туневек.