— И щеше да бъде наистина жалко, ако се бе наложило да те погребем толкова скоро — подхвърли един от войниците зад него и се разсмя от сърце. — Да заплашваш Дризт и Кати-Бри! Надали има по-сигурен начин да се озовеш два метра под земята и да оставиш жена си вдовица!
При тези ласкателни думи Дризт и Кати-Бри се усмихнаха и кимнаха леко, с надеждата това да е всичко. Комплиментите изпълваха елфа със същото неудобство, с което и обидите. Една от последиците от времето, прекарано с Дюдермонт, беше славата, която съпътстваше името му. Поне в градовете по северната част на Саблен бряг.
— Е, на какво дължим тази чест? — попита един от новодошлите войници, а всичко в държанието му подсказваше на Дризт и Кати-Бри, че би трябвало да го познават.
— Търсим един приятел и имаме причини да вярваме, че е в Лускан — отвърна елфът.
— Доста хора идват в Лускан — рече другият войник.
— Нашият приятел е варварин — обясни Кати-Бри. — Поне трийсетина сантиметра по-висок от мен, с руса коса. Няма как да го забравите, ако сте го виждали поне веднъж.
По-близкият от войниците кимна, но когато се обърна към другаря си, по лицето му пробяга сянка.
— Как се казва? — попита вторият. — Уолфгар?
Въодушевлението на Дризт бързо бе попарено от изражението на двамата лусканци и мрачните им погледи, които веднага го накараха да предположи, че нещо лошо бе сполетяло приятеля му.
— Значи сте го виждали — рече той и протегна ръка, за да успокои Кати-Бри, която също бе забелязала лицата на двамата войници.
— Най-добре елате с мен — предложи по-възрастният от двамата стражи.
— В беда ли е? — попита елфът.
— Мъртъв ли е? — попита Кати-Бри, изричайки на глас онова, което приятелят й си мислеше.
— Беше в беда и изобщо няма да се учудя, ако вече е мъртъв — отвърна лусканецът. — Елате, ще ви отведа при един човек, който ще може да ви каже повече.
Кати-Бри и Дризт последваха войника из лъкатушещите улици, докато не се озоваха пред висока сграда, в която се помещаваха затворът и по-голямата част от градските власти. Стражът, който очевидно се радваше на известен авторитет, ги поведе из коридорите, без някой от многобройните пазачи, разположени на всеки ъгъл, да се опита да го спре. След като изкачиха няколко етажа, стигнаха до коридор, където всички кабинети принадлежаха на различни съдии.
Войникът спря пред табелка, на която пишеше „Магистрат Бардун“, и с последен притеснен поглед към двамата приятели почука на вратата.
— Влез! — се разнесе глас отвътре.
В стаята имаше огромно писалище, цялото отрупано с хартия, от двете страни, на което бяха застанали двама мъже в черни роби. С острото си, ястребово лице и тесни очи, полускрити под рошави, сиви вежди, по-близкият от тях изглеждаше точно както можеше да се очаква от някой от прословутите лускански блюстители на реда и закона. Мъжът зад бюрото, очевидно Бардун, бе доста по-млад от своя колега — надали бе на повече от трийсет години и имаше гъста, кестенява коса, кафяви очи и гладко избръснато, младежко лице.
— Извинявайте, магистрате — проговори войникът, а в гласа му съвсем ясно се долавяха нотки на притеснение, — но водя двама герои, Дризт До’Урден и Кати-Бри, дъщерята на крал Бруенор Бойния чук. Дошли са в Лускан да търсят един свой приятел.
— Заповядайте — покани ги Бардун дружелюбно, ала другият мъж им хвърли мрачен поглед, който се задържа особено дълго върху елфа.
— Дризт и Кати-Бри плаваха с Дюдермонт… — започна войникът, но Бардун вдигна ръка и го прекъсна.
— Подвизите им са ни добре известни — увери го той. — Можеш да си вървиш.
Стражът се поклони, намигна на двамата приятели и излезе, затваряйки вратата след себе си.
— Моят колега, магистрат Каланан — представи Бардун своя събеседник и се изправи, давайки знак на гостите да се приближат. — Разбира се, за нас ще бъде чест да ви помогнем. Въпреки че Дюдермонт изпадна в немилост пред някои от магистратите, мнозина от нас високо оценяват всичко, което той и храбрият му екипаж сториха, за да прочистят водите около красивия ни град от не един и двама опасни пирати.
Дризт хвърли учуден поглед на Кати-Бри. И двамата бяха искрено изненадани, че благороден човек като Дюдермонт, комуто управниците на Града на бездънните води бяха подарили прекрасна тримачтова шхуна, за да му помага в доблестната задача, с която се беше заел, може да изпадне в немилост пред който и да било служител на закона.