Подобни неща не можеха да обезпокоят Дризт. Не и когато Кати-Бри бе до него.
Те търпеливо изчакаха падането на нощта, когато бе много по-вероятно да открият човек като Морик Разбойника, а както започваха да разбират и някого като Уолфгар.
„Кривата сабя“ не беше пълна, когато двамата прекрачиха прага й малко след залез-слънце, макар на елфа да му се стори, че поне сто чифта слисани очи се впериха в него. Най-настойчиво като че ли го гледаше дребен, мършав мъж, седнал на бара точно срещу съдържателя, който пък изведнъж спря да бърше чашата в ръката си, напълно погълнат от появата на толкова неочакван посетител. Когато бе минал оттук предишния път, Дризт се бе държал настрани, с наведена глава и ниско спусната качулка, почти незабележим насред шумотевицата на лошо осветената пивница.
Той кимна на ханджията и се запъти право към него. Мършавият човечец изскимтя и препъвайки се, отскочи назад.
— Добра среща, почитаеми господине — рече Дризт. — Не идвам с лоши намерения, уверявам те, въпреки ужаса на твоя гостенин.
— А, само Йоси Локвата — отвърна съдържателят, макар да бе очевидно, че и той е доста стреснат. — Не му обръщай внимание.
При тези думи той протегна ръка, но миг по-късно я върна обратно, за да я избърше в престилката си и отново да я протегне на госта:
— Арумн Гардпек, на твоите услуги.
— Дризт До’Урден — отвърна елфът и стисна десницата му учудващо силно за някой с неговия ръст. — А това е моята спътница, Кати-Бри.
Арумн ги изгледа заинтригувано, а изражението му омекна, сякаш най-сетне ги беше разпознал.
— Тук сме, защото търсим един човек — обясни Дризт.
— Уолфгар — уверено заяви ханджията и се усмихна широко, виждайки учудването, изписало се по лицата им. — Ами да, колко ми е разказвал за вас. И за двама ви.
— Тук ли е? — обади се Кати-Бри.
— Отдавна си тръгна — намеси се мършавият мъж, който най-сетне се престраши да дойде по-наблизо. — Върна се само веднъж, за да отведе Дели.
— Дели?
— Тя работеше тук — обясни Арумн. — От самото начало си падна по Уолфгар. Той се върна за нея и тримата напуснаха Лускан. Предполагам, че са отишли в Града на бездънните води.
— Тримата? — повтори Дризт, предполагайки, че навярно става въпрос за Морик.
— Уолфгар, Дели и детето — отвърна Йоси.
— Детето? — възкликнаха Дризт и Кати-Бри в един глас и се спогледаха недоумяващо.
Когато се обърнаха към ханджията за още подробности, той сви рамене — и сам не знаеше повече.
— Туй беше преди месеци — уточни Йоси. — Оттогаз нищо не сме чували за тях.
Дризт замълча, опитвайки се да проумее чутото. Очевидно бе, че Уолфгар ще има доста за разказване, когато най-сетне го открият… ако все още бе жив.
— Всъщност дойдохме тук, за да потърсим човек, за когото ни казаха, че разполагал с информация за Уолфгар — рече той. — Човек на име Морик.
Зад гърба им се разнесе трополене и когато двамата приятели се обърнаха, видяха дребна фигура, облечена в тъмни дрехи, да излиза забързано от кръчмата.
— Ей ви го Морик! — посочи го Арумн.
Дризт и Кати-Бри изтичаха навън, ала Морик, който очевидно бе свикнал да се движи из сенките, не се виждаше никакъв.
Елфът се наведе, за да разгледа по-добре меката пръст, след което се усмихна и махна наляво — следата бе съвсем очевидна за опитния му поглед.
— Хубав момък си, дума да няма! — провлачи оплесканият стар развратник и като побутна Ле’лоринел към стената, доближи лице на сантиметри от неговото.
Ле’лоринел погледна встрани към останалите четирима пияници, които се захилиха развеселено, когато другарят им посегна към въжето, което използваше вместо колан.
Изведнъж той започна да се свлича, притиснал разтреперани ръце под кръста си, там, където се бе забило коляното на елфа.
Ле’лоринел извади меча си и здравата цапардоса пияницата с тъпата му страна, така че той се просна на пода.
— Зададох ви най-обикновен въпрос — спокойно рече елфът на останалите четирима, които вече не се смееха, а се споглеждаха уплашено.
— Добро момче — обади се умиротворително един от някогашните пирати и се изправи на разкривените си крака. — Туки само се шегуваше, нищо повече.
— Най-обикновен въпрос — повтори Ле’лоринел.
Елфът беше дошъл в тази долнопробна кръчма край лусканското пристанище, носейки символите, които Е’Креса му бе дал, търсейки отговори на въпросите си.