— Малоуни! — извика той рязко. — Виж! Какво не е наред там?
Мъжът с червендалестото лице до него се наведе наред и примижа съсредоточено.
— Нищо не виждам.
Бел обходи траверсите с бинокъла си. Притиснал стъпала на перилото на пилота, задържа бинокъла с една ръка и извади пистолета с другата.
Баластът беше гладък. Никакви клинове не липсваха. Траверсите…
На протежение от трийсет километра бяха минали над петдесет хиляди траверси. Всяка от тези петдесет хиляди беше с шоколадово кафяв цвят, дървото потъмняло от попитото консервиращо вещество. Сега, едва на няколко метра пред локомотива, видя дървена траверса с жълтеникаво бял цвят — цвета на отскоро издялана чамова греда, която не беше потапяна в креозот. Бел стреля няколкократно, възможно най-бързо.
— Стоп!
Машинистът удари спирачките. Колелата спряха. Стомана изпищя в стоманата. Тежкият локомотив се хлъзна нагоре от огромната си инерция с масата на двайсет вагона, тласкащи го отзад.
Бел и Малоуни скочиха от скарата и затичаха пред хлъзгащия се локомотив.
— Какво има? — извика старшият.
— Онази траверса — посочи я Бел.
— Боже всемогъщи! — изрева Малоуни.
Двамата се обърнаха като един, стегнали мишци, сякаш се канеха да спрат влака с голи ръце.
33
Машинистът натисна лоста „Джонсън“ назад.
Осем мощни задвижващи колела се завъртяха назад, пръскайки искри и стружки от релсите. В първия миг изглеждаше сякаш двамата силни мъже наистина спираха с ръце локомотив „Консолидейшън“. А когато все пак спря с разтърсващо земята потръпване, Айзък Бел погледна надолу и видя, че ботушите му са натиснали здраво подозрителната греда.
Върхът на скарата беше надвиснал над нея. Предните колела на машината бяха стигнали на по-малко от два метра от нея.
— Изтегли го назад — заповяда Малоуни. — Леко!
Бел изгреба леко баласта от двете страни. Огледа внимателно подозрителната траверса и откри, че има кръгла дървена запушалка като тапа на буре с уиски. Беше с диаметър от един сребърен долар и почти неразличима от зърнистата повърхност на дървото.
— Изтегли всички назад — каза на Малоуни. — Натъпкал я е с динамит.
Спусъчното устройство представляваше гвоздей, нагласен да задейства детонатора. Имаше достатъчно динамит, за да гръмне релсите под локомотива, а той щеше да изтърколи от изкопа надолу и да повлече целия влак по планинския склон. Вместо това да стане, Айзък Бел можеше да телеграфира на Озгуд Хенеси, че агенция Ван Дорн е спечелила още една победа над Саботьора.
Хенеси премести специалния си вагон в началото на линията, където миньорите и строителите, пристигнали невредими, се трудеха упорито над последните 30 метра от Тунел 13.
Рано на следващата сутрин Озгуд Хенеси повика Бел в частния си вагон. Лилиан и госпожа Комдън предложиха кафе. Хенеси се беше ухилил до ушите.
— Всеки момент ще пробием. Винаги правим церемония на дългите тунели, където аз разчиствам последния камък. Този път работниците изпратиха делегация и настояха последният удар да е твой заради това, което направи вчера. Честта е голяма, на твое място бих я приел.
Бел влезе в тунела с Хенеси. Притискаха се до стената, когато се налагаше да се отдръпнат от линията, за да пропуснат локомотив с вагонетки с откъртена скала. Стотици метри напред, страните и сводестият покрив вече бяха довършени със зидано укрепване. Близо до края временно скеле от греди поддържаше тавана. На последните метри миньорите работеха под щит от отлято желязо и дърво, който ги пазеше от падащи камъни.
Тракането на свределите спря, щом Бел и президентът на железопътната компания се приближиха. Миньори разчистиха ронещия се камък с лопати и гребла, а след това се отдръпнаха от останалата стена.
Висок и корав миньор с дълги като на горила ръце и широка усмивка, показваща окапали зъби, връчи на Бел седемкилограмов чук.
— Замахвал ли си някога с такъв?
— Забивах клинове на тенти за цирка като дете.
— Ще се справиш. — Миньорът се наведе и му прошепна. — Виждаш ли онази отметка с тебешир? Удари го там. Винаги го нагласяме да падне за церемонията… Настрана, момчета! Да отворим място на човека.