— Съжалявам за безпокойството, сър. Заловили са скитник, направил опит да се качи във влака ви.
— За какво изобщо ме тревожиш? Имам си достатъчно работа, че да управлявам и железницата. Предай го на шерифа.
— Той твърди, че господин Ван Дорн ще гарантира за него.
В частния вагон на Хенеси влезе висок мъж, охраняван от двама набити железопътни полицаи.
Носеше груби дрехи на скитник, който пътува с влаковете в търсене на работа. Дочените му панталони и палто бяха покрити с прах. Ботушите му бяха оръфани. Широкополата му шапка, омачкан каубойски Стетсън, очевидно го бе предпазвала неведнъж и два пъти от проливния дъжд.
Лилиан Хенеси забеляза първо очите му, сини с виолетова отсянка, които обгърнаха приемната с пронизващ, търсещ взор, който проникваше във всяка цепнатина и пролука. Колкото и бързо да се стрелкаше този поглед обаче, като че ли успяваше да се спре върху лицето на всеки един от присъстващите — баща й, Ван Дорн, а накрая и нея самата — и да разгадае и най-съкровените им мисли. Реши да отвърне смело на този поглед, но откри, че ефектът беше по-скоро хипнотизиращ.
На височина непознатият беше над метър и осемдесет, жилест като чистокръвен арабски жребец. Горните му устни бяха скрити зад гъсти мустаци, златисторуси като косата му и наболата четина по бузите му. Ръцете му стояха отпуснати отстрани до тялото. Имаше дълги и изящни пръсти. Лилиан огледа решителното изражение, отпечатано върху брадичката и устните на мъжа и прецени, че пред нея стои около тридесетгодишен човек с невероятна решителност.
Придружителите му стояха наблизо, но не го докосваха. Едва когато тя успя да откъсне поглед от лицето на високия мъж, забеляза, че един от железопътните полицаи притиска окървавена кърпичка към носа си. Другият примигваше с едно подуто и насинено око.
Джоузеф Ван Дорн си позволи една леко снизходителна усмивка:
— Озгуд, ще ми позволите ли да ви представя Айзък Бел, човекът, който ще проведе разследването от мое име?
— Добро утро — каза Айзък Бел. Пристъпи напред с протегната ръка. Пазачите понечиха да тръгнат след него. Хенеси ги освободи рязко:
— Вън!
Пазачът, който попиваше кръвта от носа си с кърпичка, прошушна нещо на кондуктора, докато ги съпровождаше до вратата.
— Извинете, сър — каза кондукторът, — но тези мъже искат вещите си обратно.
Айзък Бел извади от джоба си кожената палка с накрайник от оловни сачми:
— Как се казваш?
— Били — дойде мрачният отговор.
Бел му подхвърли палката и произнесе студено, с едва сдържан гняв в гласа си:
— Били, следващия път, когато някой ти предложи да те последва, без да създава проблеми, най-добре приеми думата му. — После се обърна към мъжа с насинено око: — А ти?
— Ед.
Бел извади един револвер и го подаде на Ед с дръжката напред. След това изсипа петте патрона в ръката му с думите:
— Съветвам те повече да не вадиш оръжие, преди да си се научил да си служиш с него.
— Мислех, че съм — промърмори Ед и нещо в засраменото му изражение изглежда накара високия детектив да се смили:
— Бил си каубой, преди да постъпиш на работа в железниците? — попита Бел.
— Да, сър, трябваше ми работа.
Очите на Бел се смекчиха до по-топъл оттенък на синьото и устните му се раздалечиха в приятелска усмивка. Извади една златна монета от джоба, скрит във вътрешността на колана му:
— Заповядай, Ед. Намери си пържола за насиненото око и си вземете нещо за пиене.
Пазачите кимнаха.
— Благодаря, господин Бел.
Бел най-сетне насочи вниманието си към президента на „Южен Пасифик“, който не отделяше от него намръщения си изпълнен с очакване поглед:
— Господин Хенеси, ще ви докладвам веднага щом получа възможност да се изкъпя и да сменя тези дрехи.
— Носачът ще ти донесе багажа — каза Ван Дорн с усмивка.
Детективът се върна след двайсетина минути, с подстригани мустаци, заменил дрехите на скитник със сребристо сив триреден костюм, ушит от фина, дебела английска вълна, подходяща за есенните студове. Носеше бледосиня риза, а около врата му имаше виолетова вратовръзка, която подчертаваше цвета на очите му.