Сенатор Кинкейд се върна тичешком.
— Господин Хенеси, най-важните бизнесмени и банкери на Калифорния желаят да вдигнат банкет във ваша чест в хижа Каскейд.
— Нямам време за банкети, преди да съм положил линията над онзи мост и да построя възлите си от другата страна.
— Не можете ли да дойдете довечера?
Майк Малоуни се приближи навъсен към тях.
— Сенаторе, много ли ще ви притесня, ако ви помоля да бъдете така добър да разкарате онзи проклет автомобил, преди да съм наредил на момчетата да го хвърлят в пропастта?
— Току-що го преместих.
— Още ми се пречи на пътя.
— Премести го — изръмжа Хенеси. — Железопътна линия строим тук.
Бел се загледа след Кинкейд, който се втурна да мести колата си, и каза на Хенеси:
— Бих искал да видя какви ги кроят на този банкет.
— И защо, по дяволите?
— Това, че Кинкейд е тук днес, е странно съвпадение.
— Казах ти, върти се около дъщеря ми.
— Саботьора има вътрешна информация за „Южен Пасифик“. Откъде знае за плановете ви?
— И това ти казах. Някой интригант е събрал две и две. Или някой глупак се е раздрънкал.
— Така или иначе, кръгът ви е достъпен за Саботьора.
— Добре — каза Хенеси. — Мога да изтърпя един банкет, ако и ти можеш. — Повиши глас, за да надвика шума на работниците: — Кинкейд! Кажи на приятелите си, че ако поканата им е в сила до три дни, ще я приема.
Сенаторът изрази изумление.
— Не бихте могли да прехвърлите моста и да положите линията толкова скоро, разбира се.
— Глави ще хвърчат, ако не го направя.
Съсухреният стар мъж щракна с пръсти. Към него притичаха инженери и разгънаха чертежи. След тях се струпаха проучватели с теодолити и жалони.
Айзък Бел спря Кинкейд, докато се качваше в колата си.
— Странно съвпадение, че срещата ви е точно тук.
— Ни най-малко. Искам Хенеси на моя страна. След калифорнийските господа бяха готови да наемат цялата хижа, за да ме убедят да се кандидатирам за президент, реших, че няма да е зле да е близо до него.
— Още ли ви убеждават упорито? — попита Бел, спомнил си разговора им по време на „Фолиз“.
— По-упорито от всякога. В момента, в който кажеш „да“ на хора като тях, мислят, че си техен.
— Искате ли поста?
В отговор Чарлз Кинкейд пъхна широката си длан под ревера на шлифера си и го обърна. На агитационната значка, скрита под плата пишеше: „Кинкейд — президент“.
— Паролата е „Мъм“.
— Кога ще си покажете значката?
— Смятам да изненадам господин Хенеси на банкета му. Искат и вие да дойдете, след като разбраха, че сте човекът, който спаси линията от Саботьора.
Не прозвуча искрено в ушите на детектива.
— Очаквам го с нетърпение — отвърна Бел.
Сенаторът се престори, че не забелязва проницателния поглед на Бел. Знаеше, че заблудата му за президентската кампания нямаше да подведе задълго детектива на Ван Дорн. Но се държеше и очите му обхождаха с любопитство блесналия мост, все едно че нямаше никаква грижа на света.
— Онова широко плато от другата страна на дефилето — подхвърли той небрежно, — изглежда подходящото място Хенеси да построи свръх съвременните си възли. — Наистина трябваше да е станал актьор, помисли си с гордост.
— Съжалявате ли, че оставихте инженерството? — попита го Бел.
— Щях, ако политиката не ми допадаше толкова. — Кинкейд се засмя. След това остави усмивката си да помръкне, за да изобрази съжаление. — Може би щях да се чувствам различно, ако бях толкова гениален инженер като господин Мауъри, който построи този мост. Вижте конструкцията. Какво изящество, каква сила. Той беше звезда. Все още е, въпреки възрастта си. Аз не бях нищо повече от способен калфа.
Бел го гледаше втренчено.
Кинкейд се усмихна.
— Гледате ме странно. Това е защото още сте млад, господин Бел. Почакайте да минете четирийсетте. Ще научите ограниченията си и ще намерите други области, в които бихте могъл да сте по-добър.
— Например да се кандидатирам за президент ли? — подхвърли небрежно Бел.
— Точно!
Кинкейд се засмя, плесна детектива по твърдото като скала рамо и скочи в своя „Томас Флайър“. Усили мотора, който бе оставил да работи и подкара надолу по склона, без да погледне повече назад. Всеки намек, че е притеснен, щеше само да подхрани въображението на детектива.