Всъщност ликуваше.
Озгуд Хенеси настъпваше на пълна пара и безразсъдно пъхаше главата си в клупа. Колкото по-скоро мостът прехвърлеше отсечката, толкова по-скоро щеше да увисне Озгуд. Защото ако новите възли в предния край на строежа бяха главата на Хенеси, а тялото му беше железопътната империя „Южен Пасифик“, то мостът над каньон Каскейд беше вратът му.
35
Айзък Бел внедри хора във всяка работна бригада, за да следят за саботаж.
Хенеси му беше казал, че пробиването е само началото. Възнамеряваше да строи колкото може по-далече след моста до първия сняг. Дори и най-страхливият банкер на Уолстрийт, хвалеше се железопътният предприемач, щеше да бъде успокоен от доказателството, че „Южен Пасифик“ е готова да продължи строителството на пряката отсечка, щом снегът започнеше да се топи през пролетта.
Бел назначи конни патрули да пазят маршрута, който железницата проучваше през планините. След това помоли Джетро Уат да поеме командването на железопътната си полиция. Двамата обиколиха моста и се споразумяха да подсилят частите, пазещи стълбовете долу и платното горе. После инспектираха на коне околния район, едрият Уат яхнал огромно животно, наречено Гръм, който непрекъснато се опитваше да захапе крака на полицейския шеф. Уат укроти животното, като го перна по главата, но всеки познавач на коне знаеше, че Гръм просто се забавлява.
До вечерта на първия ден трескава дейност, дърводелците бяха вдигнали временно укрепване в Тунел 13 и дървен навес против падащи камъни около изсечения наскоро портал. Зидари поеха работата след тях и започнаха да вдигат каменните стени. А релсовите бригади бяха положили трасето от тунела до ръба на дефилето.
Червеният влак на Озгуд Хенеси забълва пара през тунела, бутайки пред себе си низ тежко натовари със строителен материал вагони до зорко охранявания мост. Строителните бригади разтовариха релсите и работата продължи на електрическо осветление. Траверсите, осигурени от дъскорезницата нагоре по течението на реката в планините, вече бяха положени на моста. Тежки чукове за набиване на клинове вече кънтяха в нощта. След като релсите бяха монтирани, локомотивът на Хенеси избута тежките товарни вагони към платното на моста.
Хиляда железопътни строители затаиха дъх.
Чуваха се само механични звуци, пухтенето на локомотива, динамото, захранващо лампите и стърженето на лято желязо по стомана. Когато най-предният натоварен с релси вагон пое напред, всички очи се извърнаха към Франклин Мауъри. Старият мостостроител наблюдаваше внимателно.
Айзък Бел чу как Ерик, очилатият асистент на Мауъри, заяви уверено:
— Господин Мауъри беше също толкова спокоен, когато довърши отсечка Люсин за господин Хенеси над Солт Лейк.
— Но онзи участък беше много по-близо до водата — каза един земемер с побеляла коса, присвил очи над дълбокото дефиле.
Мауъри се подпря равнодушно на бастуна си. Закръгленото му лице не издаваше никакво чувство, никакво притеснение не раздвижваше острата му брада стил „Ван Дайк“. Беше захапал незапалена лула в широката си добродушно усмихната уста.
Бел наблюдаваше лулата. Когато товарният влак стигна до другия край на моста без произшествие и работниците го поздравиха с радостни възгласи, Мауъри извади лулата от устата си и измъкна трески от счупения й ствол от зъбите си.
— Хванахте ме — ухили се той на Бел. — Мостовете са странни твари, силно непредсказуеми.
До обед монтираха втория коловоз на моста.
След дълга и трескава дейност положиха десетина странични коловози. Скоро далечното плато бе превърнато в съчетание от железопътен възел и строители район. Специалният червен влак на Хенеси мина над дефилето и спря на издигнат страничен коловоз, от който президентът на „Южен Пасифик“ можеше да наблюдава цялата строителна операция. Непрекъснат поток от товарни влакове започна да прехвърля моста. Изпънаха се телеграфните жици, за да предадат добрата новина до Уолстрийт.
Телеграфистът на Хенеси връчи на Бел свитък кодирани съобщения.
Никой оператор телеграфист на континента не беше по-внимателно проучван от агенция Ван Дорн, от Дж. Дж. Медоуз. „Безукорно честен и не задължен на никого“, беше оценката. Но след като споменът за телеграфистите ренегати и стълкновението им с Уолт Хатфийлд Тексасеца все още беше пресен, Бел предпочиташе да не рискува. Цялата му кореспонденция с Ван Дорн беше кодирана. Заключи се в личното си купе и ги разшифрова.