До дърводобивния лагер се запълваше огромно изкуствено езеро. Калната вода се свличаше ежедневно от склоновете на естествената чаша, оформена там, където при река Каскадата се събираха три хълма. Четвъртата страна представляваше груба язовирна стена, построена от изтъркаляни камъни и дървени трупи. Издигаше се на петнайсет метра над първоначалния зид, вдигнат за воденичен улей, който да захранва трионите. Сега енергията идваше от парните магарета, които новите собственици на дъскорезница „Източен Орегон“ бяха докарали на части с волски коли. Първоначалното езерце бе изчезнало под непрекъснато пълнещия се язовир. Хамбарите за мулета, бараките и кухните, бяха премествани два пъти заради вдигащата се вода.
Саботьора се гордееше с този язовир.
Беше го замислил на принципа на вировете, строени от бобрите, които задържаха водата, без да я спират напълно. Замисълът му включваше гигантски дънери вместо съчки и двуметрови канари вместо бучки кал. Номерът беше да задържи достатъчно от водния поток, за да напълни езерото, като в същото време пропуска толкова, че надолу по течението всичко да изглежда нормално. И да изглеждаше нивото на реката малко по-снижено от обичайното за късната есен, малко обитатели щяха да го забележат. А тъй като мостът над каньон Каскейд бе новопостроен, старите маркери за водното ниво липсваха, така че нямаше как да се сравни речният поток, кипящ около подпорните каменни стълбове.
Директорът Гарет изобщо нямаше да запита за предназначението на бента, нито за огромната инвестиция в обект, твърде отдалечен за доставяне на дървен материал, с който да се изплати вложеното. Фиктивната корпорация на Саботьора, която тайно беше изкупила дърводобивното предприятие, плащаше на директора на дъскорезницата тлъст бонус за всяка дъска и траверса, доставена на строежа на линията. Гарет се интересуваше само как да изстиска още малко работа от дървосекачите си, преди зимата да го принуди да затвори.
Езерото продължаваше да набъбва с есенните дъждове, напълнили безбройните потоци и бързеи, вливащи се в реката. С горчив хумор Саботьора беше нарекъл езерото „Лилиан“ на упоритото момиче, което го бе отхвърлило. Пресметна, че вече над милион тона вода бяха напълнили дълбокото дефиле. Езеро „Лилиан“ представляваше милионтонна застрахователна полица, в случай че дефектите, които бе вградил в моста на каньон Каскейд, не го накараха да рухне от само себе си.
Обърна коня си и подкара нагоре по пътеката около километър и половина до дървената барака, скътана в сечище край един извор. До нея под брезентов навес бяха струпани дърва за огрев. От комина от кал и съчки се вдигаше дим. Единственият прозорец гледаше към пътя. Отвори за пушечна стрелба по четирите стени на колибата осигуряваха 360 градуса огнево поле.
Филип Доу излезе пред вратата. Беше стегнат хладнокръвен четирийсетгодишен мъж, гладко обръснат, с гъста къдрава черна коса. Родом от Чикаго, беше облечен в нелепи за обиталището си тъмен костюм и бомбе.
Пронизващият му поглед и хладното лице можеха да са на полицай ветеран, на армейски снайперист или на професионален убиец. Беше последното, с награда от десет хиляди долара „жив или мъртъв“ за главата му, обявена от Асоциацията на собствениците на мини. За шестнайсет години жестоки удари в Кьор д’Алейн, Филип Доу беше убил, по собствените му думи, „мнозина плутократи, аристократи и всякакви други плъхове“.
Хладнокръвен, с талант на лидер и със строг кодекс за лична чест, която поставяше лоялността над всичко, Доу представляваше рядко изключение от правилото на Чарлз Кинкейд, че никой съучастник, който е видял лицето му не оцелява, още по-малко ако знаеше истинската му самоличност. Кинкейд беше предложил убежище, когато убийството на губернатор Стюненбърг беше направило територията на северен Айдахо твърде опасна за Доу. Убийственият майстор на палката, ножа, пистолета и експлозива пребиваваше жив и здрав в колибата си в дървосекаческия лагер на Саботьора, трогателно благодарен и абсолютно лоялен.
— Айзък Бел слиза до хижата за банкета тази вечер. Разработил съм план за засада.
— Ченгетата на Ван Дорн не са лесни за убиване — отвърна Доу. Каза го като факт, не като оплакване.
— Някой от момчетата ти не е ли навит да щракне капана?
„Момчетата“ на Доу бяха група закоравели дървосекачи, които беше стегнал в опасна банда. Много от тях бягаха от закона, откъдето идваше и привлекателността на отдалечения обект на компания за дървен материал „Източен Орегон“. Повечето от тях бяха готови да извършат убийство срещу заплащане, вместо да превиват гърбове в сеченето на дърва. Чарлз Кинкейд никога не се занимаваше пряко с тях — никой не знаеше за връзката с него — но под командата на Доу бандитите разширяваха обхвата на Саботьора, било за устройване на нападение на железопътната линия или за тероризиране на платените му, но колебливи понякога извършители. Беше изпратил двама от тях до Санта Моника, за да убият ковача, който беше видял лицето му. Но ковачът беше изчезнал, а дървосекачите избягаха. Рехаво залесената слънчева Южна Калифорния не беше безопасно място за мускулести, мустакати, облечени във вълна дървари с цена, обявена за главите им.