— Лично ще го направя — заяви Доу.
— Идва жена му — каза му Саботьора. — Предполага се, че ще бъде разсеян. Това би трябвало да ги улесни да го изненадат.
— Все пак ще го направя сам, сенатор. Това е най-малкото, което мога да направя за вас.
— Оценявам добрината ти, Филип — каза Кинкейд, съзнавайки, че самолюбието на Доу изискваше по-архаична формалност на изразяване.
— Как изглежда този Бел? Чувал съм за него, но никога не съм го виждал с очите си.
— Айзък Бел е приблизително с моя ръст… Всъщност, съвсем малко по-висок. Фигурата му е като моята, но може би малко по-слаб. Строго лице, като на човек на закона. Жълта коса и мустаци. И, разбира се, ще бъде облечен изискано за банкета. Ела, ще ти покажа схемата. Жената е отседнала на влака на Хенеси. Моментът, в който да го направиш, е късно през нощта, след като се върнат от банкета. Хенеси има проблем със спането. Винаги кани гостите си за чашка преди лягане…
Влязоха в бараката, поддържана безукорно от Доу. На мушамата на масата Саботьора разпъна скица, описваща специалния влак на Хенеси.
— От локомотива и тендера назад, първи е личният вагон на Хенеси, както и вторият. След това е багажният, с пътека през него. Вагоните с лични купета, трети и четвърти, са зад него, след това вагон-ресторанта, спалните вагони „Пулман“, салонът. Багажният ги отделя. Никой не минава през него без покана. Годеницата на Бел ще е в четвърти вагон, четвърто купе, най-задното. Бел е в четвърти вагон, първо купе. Тя ще си легне първа. Той ще се задържи за благоприличие.
— Защо?
— Все още не са женени.
Филип Доу изглеждаше объркан.
— Същото като уикенд извън града, само че с влак — обясни Кинкейд. — Любезен домакин урежда спални за любовните връзки на гостите си, тъй че на никого да не се налага да стъпва много дълго на пръсти по коридора. Всеки знае, разбира се, но не се знае „публично“, ако ме разбираш.
Доу сви рамене, сякаш искаше да каже, че е по-важно да се убиват аристократите, отколкото да ги разбира човек.
— Бел ще влезе в четвърти вагон от предния край, на връщане от апартамента на Хенеси. Ще мине до задния и ще почука на вратата й. Щом я отвори, за да го пусне, ти ще се появиш от нишата — мястото на шафнера. Препоръчвам палка, тъй като е тихо, но, разбира се, тези подробности оставям на теб.
Филип Доу проследи замислено маршрута с маникюрирания си пръст. До степента, в която можеше да изпитва чувства към когото и да било, харесваше сенатора. Никога нямаше да забрави как му беше помогнал, след като всеки друг щеше да го предаде за наградата. Плюс това, Кинкейд знаеше как ставаха нещата. Беше доста добър план, чист и простичък. Въпреки че жената можеше да създаде неприятност. След като палачът го чакаше в Айдахо, не можеше да си позволи да го заловят. Щеше да се наложи да убие и нея, преди да е запищяла.
Палката беше логичният избор. Пистолетите бяха шумни, разбира се, докато с ножа и най-малката грешка можеше да вдигне голям вой. Освен това, доколкото помнеше, в проклетия си буен живот беше убил повече врагове с палка, отколкото с пушки, ножове и взривове взети заедно. Концентрираната тежест на оловната топка се наместваше в слепоочието на човек толкова здраво, че обикновено трошеше костта и винаги пръскаше мозъка.
— Да ви попитам нещо, сенатор.
— Какво?
— Тръгнали сте да унищожите Озгуд Хенеси, нали?
Кинкейд извърна очи, та Доу да не разбере, че е на косъм да му пръснат черепа с ръжена на камината.
— Защо питаш? — попита сенаторът.
— Бих могъл да ви го убия.
— О. — Кинкейд се усмихна. Доу просто се опитваше да помогне. — Благодаря, Филип. Но предпочитам да го оставя жив.