Айзък Бел притисна с пръсти слепоочието си.
— Главоболие ли? — промълви Марион.
— Просто се надявам тази „къса реч“ скоро да свърши — прошепна той в отговор.
— Анархия? — извика Чарлз Кинкейд, набрал пара. — Култ към императора? Кой знае как мисли китаецът? Омраза към белия човек. Или умопомрачение от пушенето на опиум, любимия му порок…
Поддръжниците му скочиха на крака и заръкопляскаха.
Престън Уайтуей, с почервенял нос от многото вино, изрева в ухото на Озгуд Хенеси:
— Не закова ли сенаторът хубаво Жълтата напаст право в главата?
— Построихме трансконтиненталната железница с Джон Китаеца — отвърна Хенеси. — Това го прави съвсем добър за мен.
Франклин Мауъри се надигна от масата, хвърли поглед към Уайтуей и промърмори:
— Следващия път, когато влакът ви се плъзне през билото Донър, погледнете зидарията им.
Уайтуей, глух за възраженията, се ухили на Марион.
— Бас слагам, че старият Айзък тука аплодира разбирането на сенатор Кинкейд за заплахата, след като той беше отличният ни детектив, който спря побъркания от опиум китаец.
Според Бел хиленето на Уайтуей към Марион започваше опасно да се доближава до похотливост. В смисъл, опасно за самия Уайтуей.
— Мотивацията изглежда са били пари — отвърна Бел сдържано. И добави, избягвайки ритането на Марион под масата: — Нямаме доказателство, че човекът, който му е платил, е пушил нещо по-силно от тютюн.
Мауъри взе бастуна си и закуцука към верандата. Бел побърза да му задържи вратата, тъй като младият му асистент не беше сред поканените на банкета. Мауъри закрета по покритата веранда и се подпря на перилото с изглед към реката.
Детективът го загледа с любопитство. Инженерът се беше държал странно през целия ден. Сега се взираше с присвити очи към стълбовете на моста, осветени от електрическите лампи на арката. Старият мъж изглеждаше хипнотизиран.
— Голяма гледка е долу, нали?
— Какво? Да, да, разбира се.
— Има ли някакъв проблем, сър? Не се ли чувствате добре?
— Водата се вдига — каза Мауъри.
— Много дъжд валя. Всъщност, май отново започва.
— Дъждът само го влошава.
— Моля, сър?
— От хиляди години реката се е спускала от планините под стръмен наклон — отвърна Мауъри, все едно че четеше лекция по учебник. — При такъв наклон безброй тонове нанос се изсипва във водата. Абразивни материали — пръст, пясък, чакъл, камъни. Разравят речното корито по-дълбоко и по-широко. Междувременно повличат още повече нанос. Там, където речният наклон намалява, реката отлага този материал. Минавайки през низината, на която е построено това градче, реката се уширява и започва да криволичи. Каналите й се заплитат като плитка. След това се струпват тук в дефилето и отлагат тонове и тонове утайка. Само бог знае колко има оттук до дъното.
Изведнъж вдигна глава и погледна Бел в лицето. Чертите му се бяха изопнали като на череп на рязката електрическа светлина.
— Библията ни казва, че глупавият човек строи къщата си върху пясък. Но не ни казва какво да правим, когато нямаме никакъв избор, освен да строим пясък.
— Предполагам, че затова ни трябват инженери. — Бел се усмихна окуражително, усетил, че инженерът се готвеше да му каже нещо, което не смееше да изрече.
Мауъри се изсмя, но без усмивка.
— Заби пирона право в главата, синко. Точно затова се доверяваме на инженерите.
Вратата зад тях се отвори.
— Връщаме се на влака — извика Марион. — Господин Хенеси е уморен.
Благодариха на домакините си и се сбогуваха. Чарлз Кинкейд дойде с тях, предлагайки ръката си на Франклин Мауъри за опора. Айзък подаде ръка на Марион, докато вървяха през дъжда към подножието на стръмната товарна линия.
Тя му прошепна:
— Ще се извиня с умора от дългото си пътуване и ще си легна.
— Не си прекалено уморена за едно почукване на вратата, надявам се?
— Ако ти не го направиш, аз ще почукам на твоята.