— Притеснява ме миналото на асистента ви — заяви Бел откровено.
Мауъри пъхна лулата в устата си и го изгледа намръщено.
— Когато реших да помогна на Ерик, момчето беше на петнайсет години и живееше на улицата.
Добронамерени хора ми казаха, че ще бръкне в джоба ми и ще ме халоса по главата. Отвърнах им това, което казвам и на вас: не вярвам в съществуването престъпна класа.
— Съгласен съм, че няма такова нещо като престъпна класа — каза Бел. — Но аз съм запознат с криминалния тип.
— Ерик си заслужи дипломирането — Мауъри сърдито. — Винаги, когато съм телеграфирал да му намеря работа, не ме е разочаровал. Хората в „Подводни стълбове и кесон Юниън“ са доволни от работата му. Всъщност, те вече го помолиха да остане с фирмата им, след като работата приключи. Бих казал, че младежът вече е прескочил най-лошото, не мислите ли?
— Предполагам, че ще ви липсва, ако остане с „Подводни стълбове и кесон Юниън“…
— Желая му успех в кариерата. Колкото до мен, връщам се на люлеещия си стол на верандата. Твърде стар съм, за да поддържам скоростта на Хенеси. Направих му услуга. И се радвам за това. Построихме чудесен мост. Озгуд Хенеси. Аз. И Ерик Соарес.
— Има нещо забавно, обаче — каза Бел. — Чух Джетро Уат, шефа на железопътната полиция, да повтаря наскоро една стара фраза: „Нищо не е невъзможно за Южен Пасифик“.
— По-верни думи едва ли са казвали някога. Точно затова работата за „Южен Пасифик“ е целта на всеки младеж.
— Според Джетро това означава, че железницата прави всичко. Сама строи машините си, релсите и тунелите. И мостовете.
— Прочута е с това.
— Защо тогава наехте „Подводни стълбове и кесон Юниън“ да положат крепежните стълбове на моста ви?
— Работата по речни стълбове е специализирана област. Особено когато имаш сложни условия, каквито напираме тук. „Юниън“ са най-добрите в бизнеса. Захванали са Мисисипи. Ако можеш да построиш стълбове, които издържат на река Мисисипи, можеш да ги построиш навсякъде.
— Вие ли предложихте наемането на фирмата? Мауъри се поколеба.
— Сега като го споменахте… не е съвсем вярно. Първоначално бях склонен да оставя нашата компания да свърши работата. Но ми беше подхвърлено, че „Юниън“ може да се окаже по-разумен ход, защото геологията тук се оказа сложна… както ви споменах предната нощ. Натъкнахме се на предизвикателни условия на дъното на река Каскада, меко казано. Много по-неустойчиво е, отколкото може да очаква човек в тези планини.
— Ерик ли препоръча „Юниън“?
— Разбира се. Бях го пратил напред да извърши проучването. Познаваше речното дъно както познава „Юниън“. Защо ме питате всичко това?
Високият детектив погледна стария инженер в очите.
— Изглеждахте притеснен във вагона на господин Хенеси предната нощ след банкета. Преди това, докато бяхме в хижата, се взирахте дълго и упорито в стълбовете на моста.
Мауъри извърна поглед.
— Почти нищо не ви убягва, нали, господин Бел? Не ми хареса начинът, по който водата течеше около тях. Не можех да определя точно защо — все още не мога, — но просто изглеждаше не както трябва.
— Имате чувството, че нещо не е наред?
— Може би — призна с неохота Мауъри.
— Може би сте като мен в това отношение.
— В смисъл?
— Когато не ми достигат факти, ми се налага да заложа на инстинктите си. Например този, който ме простреля снощи, може да е бил крадец, който е проследил Престън Уайтуей на този влак с намерението да го удари по главата и да му вземе портфейла. Вярвам, че го разпознах като известен убиец. Но нямам твърди факти, за да кажа, че не е търсил просто лесни пари. Уайтуей видимо беше опиянен и следователно беззащитен. Облечен беше като богат джентълмен, който вероятно носи тлъста пачка в джоба си. След като „крадецът“ избяга, това са единствените ми факти. Но инстинктът ми подсказва, че е бил пратен, за да ме убие, но е объркал Уайтуей с мен. Понякога инстинктът помага да събереш две и две…
Този път, когато Мауъри се опита да извърне очи, Бел го задържа с цялата сила на властния си поглед.
— Звучи сякаш искате да обвините Ерик за нещо — измърмори старецът.
— Да, така е — отвърна Бел.
Седна, без да откъсва поглед от лицето на Мауъри.
Старецът понечи да възрази:
— Синко…
Леденият блясък в сините очи на Бел го накараха да премисли. Детективът не беше ничий син, освен на баща си.