— Господин Бел…
Бел заговори с хладен и отмерен тон:
— Любопитно е, че когато подхвърлих, че ни трябват инженери, вие ми опонирахте, че трябва да вярваме на инженерите. А когато отбелязах, че изглеждате притеснен за стълбовете, отвърнахте, че звучи все едно, искам да обвиня Ерик.
— Мисля, че трябва да поговоря с Озгуд Хенеси. Извинете ме, господин Бел.
— Ще ви придружа.
— Не. Разговорът е инженерен. Не детективски, факти, не инстинкти.
— Ще ви придружа до вагона му.
— Както желаете.
Мауъри посегна към бастуна си и се надигна болезнено. Бел задържа вратата и го поведе по страничния коридор, като му помогна да мине през вратите на вестибюла между вагоните. Хенеси беше в облицования си с ламперия кабинет. Госпожа Комдън беше с него и четеше на стола си в ъгъла.
Бел прегради за миг вратата и попита Мауъри:
— Къде е Соарес сега?
41
Час по-късно в Сейнт Луис, в приземния коптор на един анархист, избягал от Италия и сменил името си на Франсис Рицо, пристигна телеграма. Рицо затвори вратата под носа на малкия разносвач на „Уестърн Юниън“, преди да отвори плика. На бледожълтата бланка беше отпечатана една-единствена дума:
„Сега“.
Рицо награби палтото и шапката си, хвана трамвай до един квартал, където никой не го познаваше, купи тенекия с литър керосин и се качи на друг трамвай, който го закара до река Мисисипи. Слезе и бързо тръгна през складовия район, докато намери един бар в сянката на речния насип. Поръча си бира и изяде наденица на тезгяха за безплатен обяд, без да откъсва очи от люшкащата се врата. В мига, в който работниците от складове и коларите се заизсипваха, за да отбележат края на работния ден, Рицо напусна бара и забърза по тъмните улици към кантората на компанията „Подводни стълбове и кесон Юниън“.
Последният напускащ служител заключваше. Рицо го наблюдаваше от отсрещната страна на улицата докато се увери, че офисите са празни. След това, по отработен отпреди няколко месеца маршрут, навлезе в една задна уличка, която водеше до тесен проход покрай задната стена на сградата и дигата между нея и реката. Дръпна една разхлабена дъска, издърпа лоста, който предварително беше скрил зад нея и отвори с негова помощ един прозорец. Качи се вътре, намери централното дървено стълбище, което водеше до върха на триетажната сграда, изкачи го и разтвори няколко прозореца. След това проби тенекията с керосин с джобното си ножче и тръгна надолу по стълбището, като разливаше запалителната течност по стъпалата, долу запали клечка кибрит, поднесе пламъка към керосина и загледа пламъците, плъзнали нагоре по сухото дърво. Изчака, докато се увери, че се е запалило самото дърво. След това се измъкна навън през прозореца и го остави отворен, за да се усили течението.
Айзък Бел се качи на бавното маневрено влакче по „Змийската линия“ надолу до градчето Каскейд. Ерик Соарес беше казал на Франклин Мауъри, че може да работи до късно, както правеше често. Както обикновено, щеше да вечеря в града, а след това да преспи в някоя от бараките на охраната до стълбовете и да започне работа рано сутринта, вместо да губи време с връщане на влакчето горе в базата.
Когато Бел стигна до бараките на охраната откри, че уж претовареният с работа Соарес бе напуснал рано.
Никой не знаеше къде бе отишъл.
По-надолу по реката от първоначалното градче Каскейд беше изникнал цял град от паянтови постройки и палатки, наречен „Дъното на ада“. Дължеше съществуването си на железарите, зидарите и миньорите, построили моста над каньон Каскейд, на железопътните строители, които бяха положили стръмната „Змийска линия“ от градчето и началната станция долу до моста, и на дървосекачите и коларите, съживили старата дърводобивна компания „Източен Орегон“ в планините.
Ерик Соарес се запъти към „Дъното на ада“ въодушевен. Всъщност, мислеше си, с пачката в джоба, с която сенаторът се беше бръкнал за първото от многото плащания, които му предстояха, беше със сигурност най-богатият мъж в бързо разрастващото се градче. Освен това беше влюбен, което както бе научил от трудната си младост, беше най-малоумното нещо, което можеше да си причини човек. Особено да се влюбиш в курва. Малоумно или не, посещаваше я всяка нощ, когато можеше да се измъкне от стареца Мауъри. Сега, благодарение на сенатора, можеше да си позволи да я задържи за себе си цялата нощ.