— Името на приятелчето ти от сиропиталището.
— Пол — изпъшка той.
— Фамилия?
— Какво ще му…
— Фамилия?
Ерик се поколеба. След като угаснеха светлините в сиропиталището, двамата с Пол бяха стояли гръб до гръб и отбиваха всеки, който се опиташе да ги нападне. Усети как ръцете им се стегнаха около глезените му.
— Не! — изкрещя, но вече отново бе под водата, с раздрано гърло и пламнал нос, пред очите му стана розово, после тъмно. Когато най-сетне отново го издърпаха, изрева: Пол Самюълс! Пол Самюълс! Пол Самюълс!
— Къде живее?
— Денвър — изпъшка Ерик.
— Къде работи?
— В банка.
— Коя банка?
— „Фърст Силвър“. Какво ще му направите?
— Вече му направихме. Просто искахме да се уверим, че е точното приятелче.
Отново натопиха лицето на Ерик Соарес в потока и той разбра, че е за последно.
Претърсиха вагоните „Пулман“, но никой не можа да намери асистента на Франклин Мауъри. Айзък Бел изпрати железопътната полиция да претърсят Каскейд и работническото градче по-надолу по реката, наричано „Дъното на ада“. Но се съмняваше, че ще го намерят. Един старши майстор също беше изчезнал, както и няколко работници на „Опорни стълбове и кесон Юниън“.
Бел отиде при Озгуд Хенеси.
— Няма да е зле да огледате стълбовете на моста — каза му мрачно. — Соарес работеше по тях.
— Франклин Мауъри вече е долу — отвърна Хенеси. — Цялата сутрин телеграфира на „Юниън“. Никакъв отговор засега.
— Съмнявам се, че изобщо ще получи такъв.
Бел телеграфира на офиса на Ван Дорн в Сейнт Луис. Отговорът дойде моментално. Сградата на компания „Опорни стълбове и кесон Юниън“ бе изгоряла до основи.
— По кое време? — телеграфира Бел.
Ответната телеграма бе доказателство за вътрешната информация на Саботьора. Коригирано с часовата разлика между Пасифика и Централните щати, първата аларма за пожар се бе появила по-малко от два часа, след като Бел бе споделил пред Франклин Мауъри подозренията си за Ерик Соарес.
Бел беше видял Ема Комдън с Хенеси, когато Мауъри му докладва за притесненията си за стълбовете.
Но за няколко минути Хенеси беше събрал десетина инженери на линията, за да оценят потенциалната опасност. Така че Ема не беше единствената в течение. Все пак, неизбежно беше да се залита дали красивата жена не разиграваше стареца.
Отиде да потърси Мауъри и го намери в една от бараките на охраната, пазеща стълбовете. В очите на стария инженер имаше сълзи. Беше разпънал чертежи на една от масите, където железопътните ченгета вечеряха, с папка от докладите на Ерик Соарес до тях.
— Лъжа — каза той и потупа по листовете. — Лъжа и лъжа. Пълна лъжа… Стълбовете са нестабилни. Един по-силен порой и ще рухнат.
На Бел му беше трудно да повярва. От прозореца на караулната барака масивните колони на въздушните кули, държащи конструкцията на моста, изглеждаха здрави като крепости.
Но Мауъри кимна вяло през прозореца към баржата, привързана за най-близкия крепежен стълб. Работниците извадиха от водата водолаз и смъкнаха от главата му шлема, най-новия модел „Марк V“. Това, че компанията не щадеше разходи, бе поредното доказателство за важността на моста.
— Какво имате предвид? — попита Бел.
Мауъри грабна молив и задраска на празния лист скица на стълба, изправен във водата.
— Наричаме го „подравяне“. Ефектът на подравянето възниква, когато подкопае дупка в речното корито малко по-нагоре от течението пред стълба. Основата изведнъж се оказва неукрепена. Ще затъне в тази дупка или ще се пропука под въздействието на различните по големина сили… Наистина сме построили къщата си върху пясък.
42
Айзък Бел закрачи по моста над каньон Каскейд.
По платното цареше мъртва тишина. Всякакво движение беше спряно. Единственият звук, който можеше да чуе, беше чаткането на петите на ботушите му и ехото от бързеите долу. Никой не знаеше все още колко нестабилен е мостът, но всички инженери се бяха съгласили, че беше само въпрос на време и на водния поток, преди да се срути. Когато стигна до средата между двата бряга на дефилето, се загледа в реката долу, напираща срещу дефектните стълбове.