Беше стъписан от дързостта на Саботьора.
Размишлявал бе трескаво в усилието си да предвиди как би могъл Саботьора да атакува моста. Беше пазил всеки подстъп, охранявал беше самите стълбове и беше наблюдавал с орлово око работата на строителните бригади. Изобщо не му бе минал през ума вариантът, че престъпникът вече бе атакувал, още преди мостът да започне да се строи.
Бел го беше спрял в Ню Йорк Сити. Спрял го беше на линията. Спирал го беше по целия път през Тунел 13, та чак до самия мост. Но тук, под този мост, Саботьора бе доказал амбицията си с опустошителен контраудар, в случай че всичко друго се провалеше.
Бел поклати глава, отчасти от яд, отчасти — от мрачно възхищение към уменията на врага си. Саботьора беше нагъл безмилостен убиец, обаче беше силен. Такова планиране, както и изпълнението, надхвърляха с много дори нападението с динамит в Ню Йорк.
Единственото, което Айзък Бел можеше да каже в своя защита, бе фактът, че когато мостът над каньона Каскейд рухнеше в дефилето, поне нямаше да дойде като изненада. Беше разкрил замисъла преди катастрофата. Никой влак, натоварен с невинни работници нямаше да пропадне с него. Но въпреки че нямаше да загинат хора, все пак беше катастрофа. Пряката линия, мащабният проект, който се бе заклел да защити, все едно че беше мъртъв.
Усети, че някой идва към него. Позна я, още преди подуши парфюма й.
— Скъпа — извика й, без да извръща унилия си поглед от водата. — Изправен съм срещу гениален ум.
— „Наполеон на престъпността“ ли? — попита Марион Морган.
— Така го нарича Арчи. И е прав.
— Наполеон е трябвало да плаща на войниците си.
— Знам — отвърна мрачно Бел. — „Разсъждавай като банкер“. Не ме е отвело много далече.
— Още нещо трябва да си спомниш — каза Марион.
— Наполеон може да е имал гениален ум, но накрая загуби.
Бел се извърна и я погледна. Почти очакваше съчувствена усмивка, но вместо това лицето й бе засияло, изпълнено с надежда и вяра. Беше невероятно красива, с грейнали очи, а косата й светеше, все едно че се бе окъпала в слънчева светлина. Устните му неволно се разтвориха в усмивка като нейната.
— Какво има? — попита го тя.
— Благодаря ти за напомнянето, че Наполеон загуби. Беше накарала ума му да се раздвижи отново. Награби я в буйната си прегръдка, изохка от болката, задържала се от куршума на Филип Доу в дясната му ръка и леко измести любимата си към лявата.
— Отново се налага да те оставя, след като едва пристигна. Но този път вината е твоя, защото наистина ме накара да помисля.
— Къде отиваш?
— Връщам се в Ню Йорк, за да разпитам всеки банкер в железопътния бизнес. Ако има отговор на загадката защо напада тази железница, той ще дойде от Уолстрийт.
— Айзък? — Марион взе ръката му. — Защо не отидеш в Бостън?
— Най-големите банки са в Ню Йорк. Хенеси и Джо Ван Дорн могат да дърпат конци. Ще започна с Дж. П. Морган и ще продължа надолу по веригата.
— „Американска щатска банка“ е в Бостън.
— Не.
— Айзък, защо не попиташ баща си? Има огромен опит във финансите. Когато работих в банковия бизнес, той беше легенда.
Бел поклати глава.
— Казах ти, че баща ми не се зарадва, когато станах детектив. Всъщност беше с разбито сърце. Мъжете, превърнали се в легенди, се надяват синовете им да продължат да градят върху основите, които са положили. Не съжалявам, че тръгнах по своя път. Но нямам правото да го моля да ми прости.
Бел забърза към частния вагон на Озгуд Хенеси, за да го помоли да уреди срещите му в Ню Йорк. Завари го в унило настроение. Франклин Мауъри беше с него. Двамата мъже изглеждаха съкрушени. И като че ли подсилваха взаимния си песимизъм.
— Деветдесет процента от линията ми е от другата страна на моста — скърбеше президентът на железопътната компания. — Всичко е на място за последния щурм. Линия, въглища, траверси, креозотен цех, депо, локомотиви, механични работилници. Всичко от другата страна на мост, който няма да издържи и една ръчна количка. Разбит съм.
Дори бодрата обикновено госпожа Комдън изглеждаше съкрушена. Все пак се опита да го окуражи, като каза съчувствено: