— Може би е време да отстъпиш пред природата. Идва зима. Можеш да започнеш отново догодина. Запомни от пролетта.
— Ще съм мъртъв до пролетта.
Очите на Лилиан Хенеси блеснаха от яд. Погледна мрачно към Бел, след което седна зад масата с телеграфа и опря пръсти на ключа.
— Татко. Мисля да телеграфирам до цеха в Сакраменто.
— Сакраменто ли? — попита Хенеси разсеяно. — За какво?
— Приключиха с производството на крепежни пръти за моста на каньон Каскейд. Тъй че имат време да направят два люлеещи се стола.
— Люлеещи се столове? Какво говориш, по дяволите?
— За пенсия. За двете най-жалки деденца, които съм виждала в живота си. Дай да вдигнем една веранда на депото, та да можете да се люлеете на нея.
— Хайде стига, Лилиан.
— Предавате се точно както иска Саботьора.
Хенеси се обърна към Мауъри и го попита със слаба надежда в гласа си:
— Има ли някакъв шанс да укрепим тези стълбове?
— Зимата наближава — промърмори Мауъри. — Тихоокеанските бури ще ни ударят, а водата вече се качва.
— Господин Мауъри? — тихо подхвърли Лилиан през зъби. — В какъв цвят бихте искали да боядисат люлеещия ви се стол?
— Не разбирате, млада лейди!
— Разбирам разликата между това да вдигнеш ръце и да се бориш.
Мауъри заби поглед в килима.
— Отговорете на баща ми! — настоя Лилиан. — Има ли някакъв шанс да се укрепят тези стълбове, преди да са се срутили?
Мауъри примига. Издърпа от ръкава си огромна носна кърпа и избърса очите си.
— Бихме могли да се опитаме да отклоним течението.
— Как?
— Пускаме насипи от брега. Укрепваме го с трошляк. И набиваме трошляк над и под стълбовете. Същото двойно укрепване, което малкото коп… трябваше да постави. Бихме могли да се опитаме с фланци, предполагам. — Вдигна молив от масата и вяло надраска скица на отклонители на реката, отбиващи течението покрай стълбовете.
— Но това е само временна мярка — възрази мрачно Хенеси. — До първия порой. А дългосрочната?
— Дългосрочно, бихме могли да се опитаме някак да увеличим дълбочината на основите на стълбовете. Чак до скалната основа, ако можем да я локализираме. Но най-малко под дълбочината на подравянето.
— Но стълбовете вече са поставени — изпъшка Хенеси.
— Знам. — Мауъри извърна поглед към Лилиан. — Виждате ли, мис Лилиан, би трябвало да потопим всички нови кесони11, за да разкопаят миньорите. Надраска скица, която показваше основата на стълбовете, обкръжена от непромокаеми камери, в които мъжете можеха да работят под реката. — Но преди дори да започнем да потапяме кесоните, ще трябва да вдигам шлюзове, временна защита около стълбовете, за да задържим реката настрани, тук и тук. Виждате ли? Нямаме нужното време.
Хвърли молива и се пресегна за бастуна си. Преди Мауъри да успее да стане, Бел се надвеси над него и заби пръст в скицата.
— Тези „шлюзове“ приличат на онези фланци. Биха ли могли шлюзовете да отклонят потока?
— Разбира се! — сопна се Мауъри. — Но работата е, че…
Гласът на стария инженер секна на средата на изречението. Очите му блеснаха, вторачени в скицата. Бутна бастуна настрана и награби молив.
Айзък Бел тикна пред него чист лист хартия. Мауъри зарисува трескаво.
— Погледни тук, Озгуд! По дяволите с временната мярка. Ще построим направо кесоните. Оформяме шлюзовете така, че да действат и като отклонители на потока. По-добре от фланци, като си помислиш.
— Срок? — попита Хенеси.
— Най-малко две седмици, денонощно, за да монтираме шлюзовете. Може би три.
— Времето се влошава.
— Ще ми трябва всеки работник, който можеш да заделиш.
— Имам хиляда на възела, които седят без работа.
— Ще сипем трошляк тук и тук, укрепваме брега.
— Моли се само да нямаме порой.
— Тук изпъваме отклоняващата дига…
Нито строителят на мостове, нито президентът на железницата забелязаха, когато Айзък Бел и Лилиан Хенеси безшумно се оттеглиха от разговора, превърнал се в разгорещен спор между професионалисти.
— Браво, Лилиан. Размърда им мозъците.
— Осъзнах, че няма да е зле да осигуря финансовото си бъдеще, ако ще ме ухажва безпаричен детектив.
— Би ли ти харесало това?
— Мисля, че да, Айзък.