— Отказа пиенето, отказа светските неща, дори момичетата отказа. Значи, братко, аз искрено вярвам, че пиенето и пиянството са неразделими злини. Самият наш Спасител Иисус не би могъл да опази клиентите си трезви, ако държеше бар. Но никога да не се казва, че капитан Уили проповядва отказ от всички земни удоволствия.
— Какво направи Джим Хигинс?
— Монах е станал, както чух.
— Монах?
— Влезе в манастир, това направи.
Джеймс Дашууд бързо извади бележника си.
— Кой орден?
— Не съм сигурен за това. Орденът на Свети Някой си. Изобщо не бях го чувал преди. Не е от редовните, нещо като разклонение… каквито се срещат в тия краища.
— Къде?
— Нагоре по крайбрежието. Разбирам, че много са разпрострели.
— Кой град?
— Някъде северно от залив Моро, мисля.
— В хълмовете или до морето? — настоя Дашууд.
— И двете, както чух. Много се ширят.
Бяха изтекли четирийсет години, откакто първият трансатлантически телеграфен кабел анихилира времето и пространството. До 1907 г. над дузина такива се изпъваха под океана между Ирландия и Нюфаундленд. Последният можеше да предава по сто и двайсет думи в минута. Докато Айзък Бел летеше на запад, значителен дял от капацитета на кабела бе ангажиран от детективска агенция Ван Дорн в събиране на информация за европейските банкери на Саботьора.
Телеграмите се сипеха при всяка смяна на влаковия екип и всяко спиране за вода. Докато стигне до Бъфало в наетия локомотив „Атлантик 4-4-2“ — бърза машина с високи колела, гонеща крайезерното трасе на равнището на водата — Бел имаше цял куфар пълен с хартии. По пътя при него се качваха агенти на Ван Дорн и наети на договор проучватели, специалисти в банковото дело и преводачи от френски и немски. В началото докладите бяха от общ характер, по европейското финансиране на железопътни трасета в Китай, Южна Америка, Африка и Мала Азия. След това, докато колегите на агенцията разравяха по-надълбоко, докладите станаха по-специфични, с повтарящи се упоменавания на компания „Шане & Симон“, малко известна немска инвеститорска къща.
— Бел нае спален „Пулман“ в Толедо за набъбващия си персонал и замени „4-4-2“ с по-мощен „Болдуин 4-6-0“. В Чикаго добави и вагон-ресторант, за да могат следователите му да разпрострат работата си по масите, докато бързаха през Илинойс и Айова.
Прекосиха Канзас, сменяйки локомотивите с новия високоефективен в сравнение с „Болдуин“ „Атлантикс“, за да вдигнат скоростта по лекия, но неумолим наклон на Големите равнини. Взимаха телеграми при всяко спиране. Масите в ресторанта бяха затрупани под жълтата хартия. Оперативните, счетоводителите и одиторите на Айзък Бел нарекоха специалния си влак „Ван Дорн Експрес“.
Появиха се Скалистите планини, сини като небето, след това се оформиха от мъглата в три отделни увенчани със сняг вериги. Шефовете на Планинското подразделение на железницата, водени от желание да помогнат, подмениха най-добрите си машини прериен тип с тежките цилиндри „Воклейн“, подходящи за наклона на трасето. До този момент в бързия бяг през континента осемнадесет локомотива и петнадесет екипа бяха карали „Ван Дорн Експрес“ на скорост, надминала рекорда от предишната година, петдесет часа от Чикаго.
Бел вида шаблон, който се въртеше около компанията „Шане & Симон“, базирана в Берлин. Преди години си беше създала здрави връзки с германското правителство посредством могъщия канцлер Ото фон Бисмарк. Тези връзки бяха укрепнали при сегашния владетел, кайзер Вилхелм. Източниците на Ван Дорн донасяха, че финансовата къща изглежда тайно беше преливала правителствени пари към строителите на Багдадската железница, за да поддържа фикцията, че Германия не е замесена в строежа на железницата, противопоставяйки се на британските, френските и руските интереси в Близкия изток.
— Работодателят на сенатор Чарлз Кинкейд, доколко помня — каза един от преводачите, служил в Държавния департамент, преди да го привлече Ван Дорн.
— От времето, когато е станал известен като „героят инженер“.
Бел телеграфира до Сакраменто, за да проверят за трансакции между „Шане & Симон“ и членове на вътрешния кръг на Хенеси.
Чарлз Кинкейд, разбира се, беше останал в челото на списъка в ума на Айзък Бел, след като баща му бе обяснил, че чуждестранни холдингови компании и тайният им собственик щяха да са прикрити от корумпирани правителствени лица. Естествено, един американски сенатор можеше да помогне много за интересите на Саботьора и за опазване на тайните му. Но какъв мотив можеше да тласка Кинкейд да излага на риск вече изгодната си политическа кариера? Пари? Много повече, отколкото печелеше от акциите на железница „Южен Пасифик“. Неприязън към Хенеси, затова че не е окуражил Лилиан да се омъжи за него? Или ухажването беше игра, повод да може да се навърта около вечно движещия се щаб на Хенеси?