— Но как се връзваше шпионирането за Саботьора с президентските му аспирации? Или окуражаваше Престън Уайтуей да води кампанията му, само за да си осигури димна завеса? Дали Чарлз Кинкейд не бе пожертвал политическите си мечти, за да се съсредоточи над трупане на огромни богатства чрез подкупи? Или, както беше предположил баща му, беше толкова арогантен да вярва, че ще може да се измъкне и с двете?
Дефиницията на Ебънизър Бел за „разравяне на въглените“ се оказа доста вълнуващо начинание. Президентът на „Американска щатска банка“ започна с разпитване на доверени приятели и колеги в Бостън. Ню Йорк и Вашингтон по телефон, телеграф и с частни куриери. След като научи каквото можа благодарение на високите си връзки, зарови по-надълбоко в централните райони на страната, като обърна особено внимание на Сейнт Луис, рожденото място на изгорялата компания „Подводни стълбове и кесон Юниън“. Информацията, която събра в Запада, покривайки най-големите банкери в Сан Франциско, Денвър и Портланд, го доведе до необходимостта да потърси услугите на по-дребните банки в Калифорния и Орегон.
Молба от страна на влиятелния бостънски банкер доведе до частна среща в Юрика, дълбоководно пристанище, което обслужваше индустрията с дървен материал от секвоя на двеста километра северно от Сан Франциско. Стенли Перони, енергичният президент на Северозападна банка Юрика, се отби в офиса на предприемчивия дървосекач А. Дж. Готфрайд. Готфрайд беше заел солидна сума от банката на Перони, за да модернизира дърворезна компания „Хъмбълт бей“. Офисът му беше с изглед към дървения му кей, изпънал се навътре в пердашеното от дъжда пристанище.
Готфрайд извади от бюрото си бутилка класен бърбън и двамата мъже започнаха да отпиват, обсъждайки времето. Това, че ставаше от ужасно по-ужасно, можеше да се предскаже от гледката с червения парен катер, пухтящ напористо между пристаналите и закотвени товарни шхуни.
— Проклето време. Май ще ни удари отново.
Червеният катер се пилотираше от специалния куриер на метеорологичната служба на САЩ, който вещаеше прогнози за силни бури на капитаните на съдове в пристанището.
Банкерът мина по същество.
— Доколкото помня, Готфрайд, ти купи дърворезна „Хъмбълт бей“ с приходите от продажбата на дърводобивното си предприятие в източен Орегон.
Дървосекачът, решил да се възползва от тази неочаквана визита на банкера си, отвърна:
— Точно така стана. Макар да си спомням, че ти го улесни, като обеща да ми помогнеш с подмяната на старото оборудване.
— Готфрайд, кой купи твоята компания „Източен Орегон“?
— Един тип с повече пари, отколкото разум — призна сърдечно Готфрайд. — Бях се отчаял, че изобщо ще мога да се отърва, докато той не се появи. Просто беше прекалено скъпо да се смъква дървото от онези планини. Не като тук, където мога да товаря шхуните с дървен материал от собствения си кей. Стига, разбира се, съдовете да не потънат, докато се опитват да стигнат до пристанището.
Перони кимна нетърпеливо. Всеки знаеше, че входът към залив Хъмбълт заслужаваше прозвището си „Гробището на Пасифика“. Гъстата като грахова супа мъгла, пенестите вълни, разсипващи се на вихрушки и облаците пушек от дърворезните превръщаха намирането на канала в изпитание, от което косите на морските капитани побеляваха.
— Разбирам — натърти той, — че планираш да добавиш фабрика за дограма и врати към бизнеса си.
— Стига да мога да събера средствата — отвърна Готфрайд с надеждата, че е чул добре. — С тази Паника не е лесно да заемеш пари.
Банкерът погледна дървосекача в очите и каза:
— Подозирам, че някои благонамерени заемодатели ще нададат съчувствено ухо, въпреки Паниката. Кой купи „Източен Орегон“?
— Не мога да ти кажа всичко за него. Както можеш да си представиш, точно на този кон не му гледах зъбите. Веднага щом си стиснахме ръцете, духнах от там колкото може по-бързо.