— Продължете!
— Трябва да говорим насаме, господин Бел.
— Това са агенти на Ван Дорн. Можете да го кажете пред тях.
Адлър притисна още по-силно чантата си.
— Извинявам се на господата, както и на вас, господин Бел, но имам изрична заповед от шефа ми, господин Ебънизър Бел, президент на Американска щатска банка, да говоря с вас и само с вас.
— Извинете ни — каза Бел. Детективите напуснаха. — Кой е собственикът на „Юниън“?
— Фиктивна корпорация, учредена от берлинска инвестиционна къща.
— „Шане и Симон“.
— Да, сър. Добре сте осведомен.
— Стигнахме до там. Но кой притежава фиктивната корпорация?
Адлър сниши гласа си до шепот.
— Изцяло е контролирана от сенатор Чарлз Кинкейд.
— Сигурен ли си?
Адлър се поколеба само за секунда.
— Не на сто процента, но достатъчно сигурен, че сенатор Кинкейд е техен клиент. „Шане и Симон“ са осигурили парите. Но съществуват много податки, че са го направили в негова полза.
— Това подсказва, че Саботьора има добри връзки в Германия.
— Такова беше заключението и на баща ви — отвърна Адлър.
Кинкейд вероятно служеше на Саботьора, точно както беше подозирал. Но Бел нямаше време да се поздравява за откритието. Моментално нареди разследване на всеки външен подизпълнител, привлечен от компания „Южен Пасифик“ да работи на линия Каскейд. И прати предупредителна телеграма до Арчи Абът да държи под око сенатора.
— Телеграма, господин Абът.
— Благодаря ви, господин Медоуз.
Арчи Абът се усмихна широко, след като разшифрова телеграмата от Айзък Бел. Вчеса рижата си коса в отражението на вагонния прозорец и оправи стегнатата си вратовръзка. След това закрачи право към частния кабинет на Озгуд Хенеси, въоръжен с чудесен повод да се обади на мис Лилиан, която носеше рубинено кадифена блузка, вталена в кръста, с интригуващи перлени копчета отпред и впита по бедрата дълга пола.
Старецът тази сутрин не беше в дружелюбно настроение.
— Какво искаш, Абът?
Лилиан наблюдаваше внимателно, за да прецени как ще се оправи Арчи с баща й. Нямаше да се разочарова. Арчи нямаше проблеми с бащите. Слабостта бяха майките.
— Искам да ми кажете всичко, което знаете за външните подизпълнители, работещи по отсечката — каза Абът.
— Вече знаем за „Стълбове и кесон Юниън“ — отвърна тежко Хенеси. — Иначе, няколко долу в Каскейд. Доставчици, хотели, перални. Защо питаш?
— Айзък не иска да се повтори проблемът със стълбовете, нито пък аз. Проверяваме всички външни контрактори. Правилно ли разбирам, че от „Южен Пасифик“ е бил нает подизпълнител за доставянето на траверси за линията?
— Разбира се. Когато започнахме да я строим, уредих да се складират траверси отсам моста над каньона, за да можем бързо да скочим напред, след като го прехвърлим.
— Къде е дъскорезницата?
— На около дванайсет километра нагоре в планината. Новите собственици модернизираха старата водна дъскорезница.
— Доставяха ли траверси според обещаното?
— В общи линии. Оттам смъкването на материала долу е бавно, но общо взето се получи. Дадохме им голяма преднина и креозотният цех има повече, отколкото може да обработи.
— Цехът също ли е външен контрактор?
— Не. Наш е. Просто го събаряме и го местим по линията, където ни потрябва.
— Защо не учредихте своя дъскорезница, както сте правили преди?
— Защото мостът беше далече напред от останалата част от трасето. Тези хора вече работеха. Изглеждаше най-бързият начин да се свърши работата. Това е всичко, което мога да ти кажа.
— Между другото, виждали ли сте сенатор Кинкейд днес?
— Не, от вчера не съм го виждал. Ако си толкова заинтригуван от дъскорезното предприятие, защо не се качиш горе да го видиш?
— Точно там отивам.
Лилиан скочи от стола си.
— Ще дойда с теб!
— Не! — отвърнаха едновременно Арчи Абът и Озгуд Хенеси.
Баща й удари с юмрук по масата за повече тежест. Арчи й предложи грабваща сърцето усмивка и извинение.
— Бих искал да дойдеш с мен, Лилиан, но политиката на Ван Дорн…
— Знам. Вече го чух. Не водите приятели на престрелки.