Дашууд виждаше мрачен студен океан, ронеща се стръмнина под краката си и скали далече долу.
— Погледни, Джеймс. Не виждаш ли, че идва?
Младшият детектив си помисли за миг, че ковачът бе полудял много преди дерайлирането на влака.
— Какво да видя, Джим?
— Бурята. — Очите на ковача пламтяха. — Най-често идват от северозапад, каза ми един монах, от северния Тихи океан, където е студено. Тази идва от юг, където е топло. От юг носи повече дъжд… Знаеш ли какво?
— Какво? — попита Дашууд, изгубил надежда.
— Има един монах, чийто баща притежава безжичен телеграф „Маркони“. Знаеш ли, че в този момент, на четиристотин мили в морето, има кораб, който телеграфира на Метеорологичното бюро какво е времето там! — Мъжът замълча, възхитен на откритието.
Беше възможност да се натисне педала и Джеймс я използва.
— Взеха идеята от Бен Франклин.
— А?
— Научих го в средния курс. Бенджамин Франклин забелязал, че бурите са движещи се формации, които могат да се проследят накъде отиват.
Ковачът изглеждаше заинтригуван.
— Сериозно?
— Тъй че когато Самюъл Морз изобретил телеграфа, станало възможно да се изпращат предупреждения до хората на пътя на бурята. Както казваш, Джим, сега безжичният телеграф „Маркони“ позволява кораби да телеграфират предупреждения далече от океана.
— Значи метеорологичното бюро е знаело за тази от доста време? Не е ли страхотно?
Дашууд прецени, че темата с климата ги е отклонила достатъчно.
— С какво те изплаших? — попита го.
— Онази рисунка, която ми показа.
— Тази ли? — Извади скицата без мустаци от чантата си.
Ковачът извърна глава.
— Този извади експрес „Коустлайн“ от релсите — промълви мъжът. — Само дето сте направили ушите му прекалено големи.
Дашууд ликуваше. Примката около Саботьора се стягаше. Бръкна в чантата си. Айзък Бел му беше телеграфирал да се свърже с две ченгета на „Южен Пасифик“, Том Григс и Ед Ботъмли. Григс и Ботъмли бяха извели Дашууд да ударят по едно, напиха го и го оставиха в прегръдките на червенокоса дама в любимия им бардак. След това го заведоха на закуска и му дадоха куката, която бе изкарала от релсите експрес „Коустлайн“. Извади от чантата си тежкото парче желязо.
— Ти ли направи тази кука?
Ковачът я погледна навъсено.
— Знаеш, че бях аз.
— Защо не каза нищо?
— Защото щяха да обвинят мен за убийството на горките хора.
— Как се казваше?
— Изобщо не си каза името.
— Щом не знаеш името му, защо побягна?
Ковачът отпусна глава. В очите му бликнаха сълзи и се затъркаляха по червените бузи.
Дашууд нямаше представа какво да прави по-нататък, но усещаше, че щеше да е грешка да заговори. Загледа се към океана в усилие да запази мълчание с надеждата, че мъжът ще продължи изповедта си. Плачещият ковач прие мълчанието му за обвинение.
— Не исках да навредя. Не исках да нараня никого. Но на кого щяха да повярват, на мен или на него?
— Защо нямаше да ти повярват?
— Аз съм просто един ковач. Той е едра риба. Ти на кого би повярвал?
— В какъв смисъл „едра риба“?
— На кого би повярвал ти? На пиян ковач или на сенатор?
— Сенатор? — повтори Дашууд напълно отчаян. Цялата му работа, цялото преследване, цялото гонене на ковача го беше довело до един луд.
— Винаги се криеше в тъмното — промълви Хигинс, докато бършеше сълзите. В уличката зад конюшнята. Но момчетата отвориха вратата и светлината падна на лицето му.
Дашууд помнеше уличката. Помнеше вратата. Можеше да си представи светлината. Искаше да повярва на ковача. И все пак не можеше.
— Къде беше виждал този сенатор преди?
— Във вестника.
— И сетне го видя добре?
— Както ти стоиш тук пред мен — отвърна Хигинс и Дашууд реши, че си вярва на всяка дума толкова силно, колкото се обвиняваше за катастрофата на експрес „Коустлайн“. Но това, че си вярваше, не го правеше непременно нормален. — Мъжът, когото видях, приличаше точно на онази голяма клечка, на сенатора. Не беше възможно да е той. Но ако беше — ако беше той — разбирах, че съм се забъркал в голяма каша. Голяма беда. Беда, която заслужавах. От свършеното с ей тая ръка.