— Ние ще го направим вместо теб.
— Телеграфист ли сте?
— Колко е висок един телеграфен стълб?
— Пет метра.
— Ние сме катерачи, мистър. Катерим се на дървета за мачти на трийсет метра от земята и оставаме там за обяд.
— Не е само катеренето. Можете ли да снаждате жица?
— Ти ще ни научиш.
— Е, аз не знам. Сложна работа е.
— Все едно. Бездруго е повече рязане, отколкото снаждане.
— Трябва и да снаждате — каза Паркър. — Рязането на жиците не стига, ако искаш да затвориш системата и да я задържиш затворена. Трябва да скриеш срезовете, за да не види ремонтната бригада къде е прекъсната линията.
— Ако не можеш да ни научиш как да снаждаме, ще те убием — каза дървосекачът равнодушно.
Рос Паркър се примири със съдбата си.
— Кога искате да започнем?
— Както пише на картата ти. Веднага.
47
Час след час „Ван Дорн Експрес“ на Айзък Бел пухтеше упорито напред по стръмния подстъп към прохода Донър. След като най-сетне прехвърлиха хребета, локомотивът, тендерът, вагон-ресторантът и кушетът „Пулман“ изтътнаха между високите каменни зидове, известни като „Китайските стени“ и навлязоха с грохот в тунел „Билото“. След това продължиха с бясна скорост надолу по Сиера Невада.
Набирайки скорост с всеки километър, влакът надвиши 170 км/ч. Дори с още едно спиране за въглища и вода Бел смяташе, че с тази скорост ще стигнат Сакраменто до час.
Когато специалният влак спря в Сода Спрингс, изпрати телеграма. За да спести време за смяната на локомотивите, помоли началник-гарата в Сакраменто да приготви нова машина, която да го откара на север до моста на каньон Каскейд.
Бел обикаляше непрекъснато одиторите, адвокатите, детективите и проучвателите си, говореше многократно с всеки човек на влака. Затваряха кръга около загадката кои европейски банкери плащаха за деянията на Саботьора. Но колко се бе доближил до самия Саботьор?
Откакто счетоводителят на баща му бе потвърдил ролята на Чарлз Кинкейд като агент и шпионин на Саботьора, Бел беше превъртал на ум играта на покер, когато блъфира Кинкейд на експрес „Овърленд“. Помнеше, че първо беше изкарал с блъф от играта стоманения магнат Джеймс Конгдън. Това, че Кинкейд също беше сгънал картите, бе повече от изненада. Беше умен пас. Беше ход на пресметлив играч достатъчно смел, за да смали загубите си, но по-предпазлив, отколкото беше през цялата нощ. По-хитър.
Странна фраза започна да се мъти в ума на Бел — „Мисля си немислимото“.
Яхнал дорест кон по пътека с изглед над дърводобивна компания „Източен Орегон“, Саботьора гледаше как всичко се обръща в негова полза. Дъждовете вече падаха не на шега. Снежни бури бушуваха в планините на север. Портланд и Спокен бяха блокирани от виелици. Но тук валеше дъжд, пълнеше дерета, потоци и бързеи, които се вливаха в река Каскейд. „Езеро Лилиан“ заливаше импровизирания бент.
Дъждът бе прекалено силен, за да се секат дърва. Парните магарета на „Източен Орегон“ стояха затихнали. Телените въжета на тежките макари, които теглеха трупи до дъскорезницата, се полюшваха лениво на вятъра. Алчният управител крачеше намусен в кабинета си. Мулетата дремеха в конюшните. Воловете се свиваха под навесите с гърбове към дъжда. Колари и дървосекачи хъркаха проснати в бараките, пияни от контрабанден алкохол.
Дървените канута на „Експрес Дъното на ада“ лежаха на речния бряг под бента, пълен с дъждовна вода. Нямаше работа, нямаше и надница. Баровете рядко предлагаха на кредит с идването на зимата. Жените — никога.
Саботьора обърна коня си нагоре по пътеката и изкачи стръмния километър и половина до колибата на Филип Доу.
Доу не излезе да го поздрави. Саботьора върза коня си под навеса, метна на рамо дисагите и почука на вратата. Доу я отвори моментално. Беше го наблюдавал през един от процепите за стрелба.
Очите му бяха трескави. Кожата около превръзката, покриваща останалото от ухото му, се беше възпалила. Многократни дози карболова киселина и силно уиски едва задържаха инфекцията. Но не само инфекцията си казваше думата тук, подозираше Саботьора. Провалът на Доу в опита да убие Айзък Бел и последвалата престрелка с детектива беше оставила професионалния убиец извън контрол.
— Взрив, фитил и детонатори — каза Саботьора, докато оставяше торбите в ъгъла най-далече от огнището. — Непромокаеми. Как е слухът ти?