Ван Дорн не скри изненадата си:
— Защо ти е притрябвало да се срещате в бардак?
— Ако така нареченият Саботьор е решил да се разправи с цялата континентална железница, следователно е престъпник с широки възможности. Не искам силите ни да бъдат забелязвани на публично място, преди да съм разбрал какво знае и откъде го е научил.
— Сигурен съм, че Ан Паунд ще намери местенце за нас в някоя от задните приемни — произнесе сковано Ван Дорн. — Щом смяташ, че това е най-добрият възможен вариант. Кажи ми обаче, знаеш ли нещо повече, освен онова, което току-що докладва на Хенеси?
— Не, сър. Но имам усещането, че Саботьора е изключително бдителен.
Ван Дорн отвърна с мълчаливо кимване. Опитът му подсказваше, че когато детектив като Айзък Бел има „усещане“, усещането обикновено е резултат от натрупването на дребни подробности, каквито обикновените хора никога не биха забелязали. После каза:
— Ужасно съжалявам за Алойшъс.
— Дойде ми малко изневиделица. Човекът ми спаси живота в Чикаго.
— А ти спаси неговия в Ню Орлиънс — отговори Ван Дорн. — И още веднъж в Куба.
— Беше забележителен детектив.
— Когато беше трезвен. Но се напиваше до смърт. И дори ти не можа да го спасиш от това. Не, че не опита.
— Беше най-добрият — повтори упорито Бел.
— Как е бил убит?
— Тялото му е премазано под скалите. Очевидно Уиш е бил точно на мястото, където е избухнал динамитът.
Ван Дорн поклати натъжено глава:
Инстинктите на този мъж бяха златни. Дори когато беше пиян. Мразех мисълта, че ми се налага да го освободя.
Гласът на Бел залази неутралния си тон:
— Личното му оръжие е било на няколко стъпки от тялото, което показва, че преди експлозията го е извадил от кобура.
— Може да е било изхвърлено дотам от самата експлозия.
— Беше старият ръчен армейски пистолет, който много обичаше. Носеше го в кобур с капак. Не е паднал. Трябва да го е държал в ръка.
За да оспори предположението на Бел, че Алойшъс Кларк е опитал да предотврати нападението, Ван Дорн попита хладнокръвно:
— Къде е била манерката му?
— Все така във вътрешния джоб на сакото му.
Ван Дорн кимна и понечи да промени темата, но Айзък Бел не беше приключил:
— Трябваше да знам как се е озовал в тунела. Дали е умрял преди или по време на експлозията. Така че натовариха тялото му на влака и го откарах при лекар в Каламат Фолс. Присъствах лично на огледа. Докторът ми показа, че преди върху него да рухнат скалните отломъци, в гърлото му е бил забит нож.
Лицето на Ван Дорн потрепна.
— Прерязали са му гърлото?
— Не прерязали. Пронизали. Ножът е преминал през гърлото му, плъзнал се е между два шийни прешлена, прекъснал е гръбначния стълб и е излязъл през врата му. Докторът твърдеше, че е било извършено чисто, като от хирург или касапин.
— Или просто са имали късмет.
— Ако е така, убиецът е имал късмет на два пъти.
— Какво искаш да кажеш?
— За да изненадаш Уиш Кларк, поначало се искаше солидна доза късмет, не мислиш ли?
Ван Дорн извърна очи:
— Манерката празна ли беше?
Бел се усмихна едва-едва и донякъде тъжно:
— Не се тревожи, Джо, на твое място и аз бих го уволнил. Беше суха като барут.
— Нападнали са го отпред.
— По всичко изглежда.
— Но твърдиш, че Уиш вече е бил извадил пистолета.
— Точно така. Тъй че как е успял Саботьора да стигне до него с нож?
— Хвърлил го е? — попита колебливо Ван Дорн. Ръката на Бел се стрелна към ботуша и извади оттам собствения си нож за хвърляне. Подметна тънкото парче стомана между пръстите си, преценявайки тежестта му.
— Нужен ти е катапулт, за да хвърлиш с нож с такава сила, че да прониже напълно шията на възрастен мъж.
— Разбира се… Внимавай, Айзък. Както сам каза, Саботьора трябва да е някой бърз като светкавица омбре3, за да успее да изненада Уиш Кларк. Дори в пияно състояние.
— Ще получи възможност — закле се Бел — да ми покаже колко точно е бърз.