Зад него изтътнаха копита.
Арчи Абът се появи от завоя, повел хайка от десет детективи на Ван Дорн на коне, с пушки „Уинчестър“ щръкнали от дисагите на седлата им. Арчи му даде коня, който бяха довели за него. Бел понечи да го яхне. Конят се опита да го захапе.
— Лилиан Хенеси нямаше никакъв проблем да го язди — докачи го Абът.
Бел придърпа надолу главата на Гръм с яката си лява ръка и заговори строго в изпънатото му ухо:
— Гръм. Работа имаме да свършим.
Животното го остави да се качи и тежко затопурка напред по грубия терен в челото на групата.
След три километра Бел зърна жълто петно през дърветата.
Автомобилът беше спрял на средата на пътя. Задната гума беше наполовина смъкната от колелото с нарязан ръб. Все още забития в нея нож я беше извадил от строя. Стъпките на Кинкейд водеха право нагоре по пътя. Бел заповяда на един от мъжете да остане, да смени гумата и да подкара автомобила след тях.
В края на още пет тежки километра нагоре по планинския склон, на по-малко от километър и половина до лагера на дърводобивна компания „Източен Орегон“, конете взеха да се уморяват. Дори грамадният звяр под Бел задиша тежко. Но двамата с Гръм още водеха групата, когато се натъкнаха на засадата на Саботьора.
От тъмните дървета засвяткаха пламъци. Загърмяха пушки „Уинчестър“ Дъжд от олово изригни във въздуха. Тежко парче олово забърса лицето на Бел, друго разпра ръкава му. Чу как един от мъжете извика и един от конете зад него се строполи. Хората на Ван Дорн се пръснаха за прикритие, водейки дългите си пушки от дисагите. Детективите се пръснаха от двете стрини на пътя, избягвайки мятащите се копита на уплашените животни. Бел остана на коня си, като стреляше непрекъснато по посока на нападението, и изхвърлящият лост на уинчестъра му се движеше мълниеносно. Когато хората му най-сетне се скриха сред дърветата, скочи долу и зае позиция зад дебелия ствол на една ела.
— Колко са? — извика Абът.
В отговор от храстите изтрещя втори мощен залп от куршуми.
— Шест или седем, изглежда — отвърна Бел и презареди пушката си. Саботьора беше избрал позицията си добре. Куршумите свистяха отвисоко. Стрелците му можеха да виждат хората на Ван Дорн, но за да могат и те да ги видят, трябваше да изложат главите си на огъня.
Имаше само един начин да се справят с това.
— Арчи? — извика Бел. — Готови ли сме?
— Готови.
— Момчета?
— Готови, Айзък — отвърнаха в хор.
Бел изчака цяла минута.
— Сега!
Детективите на Ван Дорн атакуваха.
Саботьора запази хладнокръвие. Агенция Ван Дорн вече не можеше да го изненада с нищо. Смелостта им също не беше под съмнение. Вече почти бе очаквал концентрираната им и дисциплинирана контраатака. Филип Доу също запази самообладание и стреляше само когато видеше пробягваща между дърветата мишена. Битката явно го беше оживила. Но дървосекачите на Доу бяха типове, свикнали да се бият само двама срещу един. По-бързи с юмруци и брадви, отколкото с пушки, изпаднаха в паника срещу десетте оръжия, които настъпваха нагоре по хълма и бълваха огън като елитна „дяволска бригада“.
Саботьора усети, че се огъват. След няколко секунди побягнаха, някои дори хвърлиха пушките си. Хукнаха през гората нагоре за по-висока позиция, явно решили в паниката, че ще се спасят с криене. Доу до него продължаваше да стреля. Не че имаше много цели за поразяване, както притичваха от дърво на дърво, но бяха все по-близо.
— Отстъпвай — каза му тихо Саботьора. — Защо да стреляме по тях, като можем да ги удавим?
Айзък Бел беше провалил плана му да даде сигнал на Доу с локомотивна свирка. И да беше чул единичното изсвирване на локомотива в няколкото кратки секунди преди Бел да започне да стреля, убиецът не беше разбрал сигнала „действай“, за да взриви бента, задържащ езеро Лилиан.
Двамата се оттеглиха от засадата и затичаха нагоре по същата пътека на сърни, по която Доу беше довел хората си от лагера. Когато стигнаха до лагера, секачи и мулетари, които не участваха в бандата на Доу, занадничаха по пътя към стрелбата. Щом видяха появилите се от дърветата мъже с пушки в ръце, благоразумно се прибраха в бараките, оставяйки въпросите за тия, дето бяха достатъчно глупави, за да питат въоръжени хора.