— Филип — каза Саботьора. — Разчитам на теб да взривиш бента.
— Смятай го за свършено.
— Ще те затруднят.
— Първо трябва да ме хванат — отвърна Доу и протегна ръка.
Саботьора я стисна силно, придавайки церемониалност на жеста. Изобщо не беше трогнат, но изпита облекчение. Какъвто и странен морален кодекс да ръководеше живота на убиеца, Доу щеше да взриви експлозивите дори това да му струваше сетния дъх.
— Ще те прикривам — увери го Кинкейд. — Дай ми пушката си. Ще ги задържа, докато имам амуниции.
Щеше да се измъкне, когато пороят удареше моста на каньон Каскейд в дефилето. С малко късмет щеше да е последният, минал по него.
55
Абът притича до Бел, след като бандата на Саботьора спря стрелбата.
— Айзък, там горе има огромно езеро, затворено зад бент. Мисля, че ако го гръмне, ще удари моста.
Бел прати четирима детективи след бягащите стрелци през дърветата. Тримата ранени настани край пътя и се погрижи поне един от тях да може да ги защити, ако нападателите се върнат. На пътя бяха останали два мъртви коня. Останалите се бяха разбягали. След това затича нагоре по разровената пътека, с Абът и Дашууд плътно по петите му.
— Онова напред е лагерът — извика Абът.
Точно когато пътят се вля в лагера на секачите, убийствен пушечен огън ги накара да залегнат зад дърветата.
— Той ни разсейва — каза Бел. — За да може да взриви бента.
Тримата изпразниха уинчестърите си по посока на атаката. Стрелбата секна и настъпиха, вадейки револверите си в движение.
Свит в подножието на бента от дървени стволове, прогизнал от пръските вода, изсипваща се от петнайсет метра към реката до него, Филип Доу разбра, че животът му е свършил, когато уинчестърите престанаха да трещят. Кинкейд беше задържал детективите колкото бе могъл.
Убиецът не изпитваше никакво съжаление.
Беше останал верен на принципите си. Беше избавил света от достатъчно много плутократи, аристократи и прочее плъхове. Но знаеше кога е моментът да тегли чертата. За да приключи с чест, трябваше само да довърши една последна задача. Да взриви бента, преди хората на Ван Дорн да го убият. Или да го заловят жив, което беше по-лошо от смъртта. Само че първо, преди да запали фитила и да направи Големия скок, искаше да прати още няколко плъха пред себе си.
Трима от тях нападнаха от дърветата с пистолети в ръка. Щяха да го връхлетят в мига, в който атакуваше. Това беше бомбаджийска работа, а за щастие вече беше заредил достатъчно бомби в бента. Издърпа пакет от шест пръчки делигнит от гнездото между два дънера. След това отряза късо парче от фитила и внимателно извади един от детонаторите.
Детективите го забелязаха. Чу смътно виковете им над грохота на водата. Дойдоха на бегом, хлъзгаха се и се пързаляха по мокрите дървени трупи надолу. Имаше само няколко секунди. С вкочанени като камък пръсти свърза късия фитил с детонатора и го напъха в пакета делигнит. Закри с тяло водните пръски, извади суха клечка кибрит и драскало от запушената с корк бутилка, драсна и опря пламъка до фитила. След това взе шестте пръчки, скри ги зад гърба си и закрачи право към детективите.
— Пусни оръжието си! — извикаха му.
Доу вдигна празната си ръка.
— Покажи си ръката!
На челото му избиха капки пот. Продължи да върви. Обхватът все още беше дълъг за пистолети.
— Айзък Бел стреля с броунинга си и го порази в рамото.
Умът на Доу бе толкова концентриран в това да се доближи максимално до детективите, че едва усети лекия куршум. Не спря, а обърна раненото си рамо към тях и изпъна другата си ръка назад, за да изхвърли бомбата високо и далече. Един от детективите затича пред другите, вдигнал голям лъскав револвер. Беше достатъчно голям, за да го спре. Стига бягащ човек да можеше изобщо да улучи цел от такова разстояние.
— Върни се, Даш! — извика Бел. — Има нещо в ръката си.
— Доу се изви, за да хвърли делигнита. Мъжът, когото Бел нарече Даш, замръзна на място и изпъна оръжието напред. Прицели се внимателно. След това сви в юмрук празната си ръка и я кръстоса пред гърдите си, за да защити сърцето и дробовете си, и да укрепи пистолета. Доу се стегна да понесе куршума. Знаеше как се стреля.