— Сватба без шафера щеше да е като бесилка без въжето.
Марион попита дали кандидат младоженката е изнервена.
— Лилиан изнервена? Има седемнайсет шаферки от всички онези претенциозни училища, от които я изритаха, а в жилите й има лед. — Хенеси засия от гордост. — Освен това никога не е имало по-красива булка в Ню Йорк. Само почакайте да я видите. — Извърна глава, за да удостои Дж. П. Морган с ледено кимване.
Бел прошепна на Марион:
— Този рекорд ще падне, ако решим да се оженим в Ню Йорк.
— Какво беше това? — попита Хенеси, след като отпрати Морган с небрежно плесване по рамото.
— Просто казвах, че е трябва да се видя с младоженеца. Бих ли могъл да оставя Марион на грижите ви, господин Хенеси?
— С удоволствие — каза Хенеси. — Ела, скъпа. Икономът ми каза, че уж трябвало да изчакаме да пием шампанско след клетвите, обаче аз знам къде го държат.
— Бих ли могла да видя първо Лилиан?
Хенеси й посочи нагоре към стъпалата. Почукването на вратата предизвика женски писъци и кикот отвътре. Три момичета я придружиха до тоалетната масичка на Лилиан, където се бяха струпали други от приятелките й. По-зрялата й възраст сякаш събуди страхопочитание в тях и Марион неволно се усмихна.
Младоженката скочи и я прегърна.
— Прекалила ли съм с ружа?
— Да.
— Сигурна ли си?
— Предстои ти първа брачна нощ, не посещение на бардак. Съученичките на Лилиан се запревиваха от смях и тя им каза:
— Я се махайте.
Поседяха за миг сами.
— Изглеждаш толкова щастлива — каза Марион.
— Щастлива съм. Но съм малко изнервена за… знаеш, нощта и… след това.
Марион хвана ръката й.
— Арчи е от онези редки мъже, които наистина обичат жените. Ще бъде всичко, което би могла да пожелаеш.
— Сигурна ли си?
— Познавам този тип мъже.
Бел завари Арчи Абът в приемна с позлатена мебел с майка му, чаровна жена с горда осанка и благородно излъчване, която познаваше още от колежа. Целуна го по бузата и го попита за баща му. След като се отдалечи тържествено като океански лайнер, за да поздрави един роднина. Бел отбеляза, че дамата изглеждаше доволна от избора на булка.
— Благодаря на Стария за това. Хенеси адски я очарова. Смята това имение за екстравагантно, разбира се, но ми каза: „Този господин Хенеси е толкова великолепно грубо одялан, като стара кафява греда“. И това беше преди той да обяви, че ни строи къща на Шейсет и четвърта улица с частен апартамент за майка.
— В такъв случай мога ли да поднеса двойните си поздравления?
— Тройни, като си почнал. Всеки банкер в Ню Йорк изпраща брачен подарък… Мили боже, виж кой идва от голямата прерия.
Уолт Хатфийлд „Тексасеца“, длъгнест, мършав и настръхнал като кактус, закрачи към тях през стаята, тръскайки настрана от пътя си градски мъже като цигарена пепел. Огледа позлатения таван, маслените платна по стените и килима под ботушите си.
— Поздравления, Арчи. Голяма жила си ударил. Как си, Айзък? Много отслабнал ми изглеждаш.
— Нервите на шафера.
Хатфийлд огледа елита на нюйоркското общество наоколо.
— Честна дума, икономът на Хенеси ме изгледа като гърмяща змия на пикник.
— Какво му направи?
— Казах му, че ще го скалпирам, ако не ме доведе при вас. Трябва да поговорим, Айзък.
Бел се приближи и заговори тихо:
— Намерихте ли тялото?
Уолт Тексасеца поклати глава.
— Претърсихме къде ли не. Намерихме кобур, който сигурно е неговият. И един ботуш с кания за нож. Но никакво тяло. Момчетата мислят, че койотите са го изяли.
— Не го вярвам — каза Бел.
— Нито пък аз. Гадините винаги оставят нещо, макар и само ръка или крак. Но хрътките ни не намериха нищо… Вече три месеца…
Бел не отвърна. Усмивката, която стопли лицето му бе заради Марион, щом я видя в другия край на стаята.
— Всичко е дълбоко под снега… — продължи Уолт Тексасеца.
Бел запази мълчание.
— … Обещах на момчетата да попитам. Кога спираме да търсим?
Айзък Бел положи едната си едра длан върху рамото на Уолт Тексасеца, а другата — на рамото на Арчи, погледна всеки от двамата в очите и каза това, което очакваха да чуят.
— Никога.
Недовършен бизнес