Най-възрастният в стаята беше Мак Фултън от Бостън, с очи като лед, който познаваше всеки касоразбивач в страната, и партньорът му Уоли Кейси, експерт по експлозивите, облечен в неговата запазена марка — триреден костюм на търговски пътник с натрапчива, ярка шахматна шарка. Мак и Уоли бяха партньори от ранните си дни в Чикаго. Никога не пропускаха да се пошегуват или да скроят номер, поради което и бяха популярни в агенцията като „Уебър и Фийлдс“ по имената на известните водевилни комици и продуценти на музикални бурлески на Бродуей.
Последен беше скъпият приятел на Бел, Арчи Абът от Ню Йорк, едва ли не невидим агент под прикритие, който тъкмо се промъкваше през кухненската врата на Госпожица Ан, преоблечен като скитник, решил да си изпроси подаяние.
Бел каза:
— Ако някой хвърли бомба тук, всеки престъпник на континента ще има повод за празник.
Смехът им бе сдържан. Тексас Уолт Хатфийлд зададе въпроса, който се въртеше в главите на всички:
— Айзък, нещо против да ни посветиш защо сме се скупчили в публичен дом като подбран добитък в каньон?
— Защото си имаме работа със саботьор, който планира на едро, обмисля добре и не дава и пет пари коя ще е следващата му жертва.
— Е, щом, поставяш нещата по този начин…
— Той е свиреп безмилостен убиец. Вече е нанесъл толкова щети и е убил толкова невинни хора, че дори влаковите скитници са го забелязали и са му лепнали прякора „Саботьора“. Целта, по всички личи, е железопътният тунел при Каскейд Рейндж, който се строи от железниците „Южен Пасифик“. Нашата цел е Саботьора. Детективската агенция Ван Дорн има две задачи: да защити клиента, като попречим на Саботьора да продължи разрушенията, и да го заловим с достатъчно доказателства, че да увисне на въжето.
Бел кимна бързо. Един секретар без сако скочи чевръсто и разстели железопътна карта върху една от картините с къпещи се нимфи. Картата изобразяваше западните влакови линии от Солт Лейк Сити до Сан Франциско, обслужващи Калифорния, Орегон, Вашингтон, Айдахо, Юта, Невада и Аризона.
— За да означим най-уязвимите места, поканих Джетро Уат, началник влакова полиция, който ще ни даде допълнителни сведения.
Детективите отвърнаха с неодобрително мърморене Айзък Бел ги смълча със студен поглед:
— Всички сме наясно с недостатъците на копоите в железниците. Но Ван Дорн не разполага с живата сила, за да покрие влакова линия с дължина тринайсет хиляди километра. Така че ако някой в тази стая си позволи да каже каквото и да е, достатъчно да охлади ентусиазма на началник Уат, ще отговаря лично пред мен.
При тези думи даде знак на секретаря да въведе Уат, чийто външен вид като че ли само затвърди занижените очаквания на детективите за началника на влаковата полиция. От мазната коса, полепнала по челото над необръснатото раздразнително лице, през кирливата яка, омачканите сако и панталони, разкривените ботуши и издутините по дрехите му, говорещи за лични оръжия с размерите на оръдие и полицейски палки от всякакъв вид. Джетро Уат, които бе почти толкова висок, колкото Айзък Бел и два пъти по-широк, изглеждаше като прототипа на всеки бияч и влаков копой в страната. След това обаче си отвори устата и изненада всички:
— Има една стара приказка: „За «Южен Пасифик» няма невъзможни неща“. Онова, което всъщност искаме да кажем ние, хората от железниците е, че вършим всичко. Полагаме собствените си пътища и релси. Сглобяваме собствените си локомотиви и вагони. Строим мостовете си — четиридесет на брой при последното разрастване, плюс Каскейд Кениън.
Копаем тунелите си — преди да приключим, ще наброяват петдесет. Поддържаме собствените си машини. Изобретяваме специално пригодени снегорини за придвижване в Хай Сиера за зимата и огнени влакове за през лятото. Ние сме предприятие с възможности.
И без да смекчава тон, нито дори с намек за усмивка, прибави:
— В залива Сан Франциско пътниците, които превозваме от Оукланд Мол до града, твърдят, че в работилниците ни дори печем поничките, които продаваме на фериботите. Без значение дали им харесват, или не, ги ядат. „Южен Пасифик“ е могъщо бизнес начинание. Без значение дали ни харесвате, или не.
С кървясали очи Джетро Уат огледа орнаментирания бар, отрупан с кристални гарафи и облиза устни.
— Могъщите бизнес начинания имат много врагове. Ако някой има нещастието да стане наопаки от леглото сутрин, нищо чудно да обвини железниците за това. Ако реколтата му не сполучи, ще обвини железниците. Ако изгуби фермата си, ще обвини железниците. Ако профсъюзът му не може да увеличи надниците, ще обвини железниците. Ако го уволнят по време на финансовата паника, ще обвини железниците. Ако банката му затвори врати и не може да изплати вложенията му, ще обвини железниците. Понякога полудява дотам, че да използва експресния влак за някой и друг дребен превоз. Някой и друг обир. Но по-лошо от обирите са саботажите, по-неприятни и по-трудни за предотвратяване, защото всеки могъщ бизнес рано или късно се превръща в огромна мишена… Саботажите от името на разни разгневени типове са и причината, поради която компанията поддържа армия от полицаи, които да я защитават. Огромна армия. И подобно на всяка една армия, нашата също не подбира своите войници — понякога наемаме и хора, които по-привилегированите формирования биха нарекли остатъци…