Спря няколко метра след като усети, че колелата изтракаха през снадките между две релси. Разтовари инструментите си и коленичи върху баласта от чакъл, подпирайки колене върху дървената траверса. Опита с пръсти снадката между релсите в тъмнината и съвсем скоро откри металната скоба, която пристягаше релсите една към друга. С помощта на лоста успя да извади клина, прикрепящ скобата към траверсата.
След това използва гаечния ключ, за да разхлаби гайките на четирите болта, подсигуряващи скобата към релсите, и измъкна болтовете. Захвърли три от болтовете и скобата надолу по насипа, където дори най-зоркият машинист нямаше да успее да ги забележи в светлините от локомотива, и прокара последния болт през дупката в тялото на куката.
Внезапната остра болка го накара да изругае.
Беше порязал пръста си на метална неравност. Като проклинаше пияния ковач, който не си беше направил труда да изпили ръбовете на пробитата от него дупка, мъжът уви пръста си в носната си кърпа, за да спре кървенето. Довърши несръчно, завивайки гайката към болта. Използва гаечния ключ, за да пристегне куката достатъчно, за да остане изправена. Отвореният й край сочеше на запад — в посоката, от която редовният влак щеше да се зададе.
Влакът беше от „летящите“, един от бързите пътнически влакове, които кръстосваха дългите междуградски разстояния. Маршрутът му преминаваше през новите тунели в планините Санта Барбара до Окснард, Бърбанк и Глендейл, в посока Лос Анджелис.
Внезапно Саботьора почувства, че релсите започнаха да вибрират. Предполагаше се, че влакът по линията тази вечер ще закъснее. Ако това бе той, значи се движеше доста напред в разписанието си. Ако пък не, мъжът беше вложил значителни усилия и бе поел ненужно големи рискове, за да дерайлира безполезен товарен влак.
Локомотивът на влака изпищя. Мъжът бързо грабна щангата и измъкна клиновете, които придържаха релсата към траверсите. Преди да забележи лекото сияние от светлините на локомотива, беше успял да измъкне осем от клиновете. Захвърли щангата надолу по насипа, скочи в дрезината и започна да работи здраво с ръце и крака. Вече чуваше и локомотива. Звукът беше съвсем слаб, идеше някъде от далечината, но разпозна характерното пухтене на модела „Атлантик 4-4-2“. Очевидно беше същият влак и ако се съдеше по ритмичните удари на изхвърляната пара през комина му, връхлиташе с пълна сила.
Локомотивът модел „Атлантик 4-4-2“, който теглеше пътническия влак, бе построен така, че да развива скорост.
Машинистът, Руфъс Патрик, го обожаваше тъкмо поради това. Американската локомотивна компания от Шенектъди, Ню Йорк, го бе съоръжила с огромни двайсетсантиметрови задвижващи колела. При скорост от деветдесет и шест километра в час осемколесната локомотивна платформа отпред правеше машината стабилна като планина, докато в същото време двуколесната платформа отзад поддържаше голям котел, произвеждащ предостатъчно свръх нагорещена пара.
Руфъс Патрик би се съгласил, че локомотивът не беше толкова мощен. Новите пътнически вагони, обшити със стомана, скоро щяха да наложат замяната му с модела „Пасифик“. Не го биваше за изкачване на планински склонове, но пък направо летеше по равното теглейки върволица от дървени пътнически вагони и то на дълги разстояния — в това вече беше несравним. Тъкмо предходната година един от неговите събратя по модел бе отбелязал рекорда от 204,5 километра в час и това постижение едва ли скоро щеше да бъде надминато, поне според личното мнение на Патрик. Не и от него самия, дори и тази вечер, докато теглеше след себе си десет пътнически вагона, пълни с хора, които се надяваха да се приберат по домовете си живи и здрави. Деветдесет и шест километра не беше никак зле, повече от километър и половина в минута.
Локомотивната кабина беше отесняла от народ. Заедно с Руфъс Патрик и неговия огняр Зийк Тагърт вътре имаше двама гости: Бил Райт, представител на Профсъюза на електротехниците, който беше приятел на Руфъс, и племенника на Бил, който носеше същото име, но на когото викаха Били, и когото чичо му придружаваше до Лос Анджелис, където момчето щеше да чиракува в лаборатория за проявяване на целулоидна кинолента. При последното им спиране за вода Руфъс се бе разходил до товарния вагон, където се возеха без билети, и ги бе поканил за компания в кабината.
Четиринайсетгодишният Били не можеше да повярва на късмета си, че стъпва в локомотивната кабина. През целия си живот бе мечтал за влаковете, които преминаваха с грохот покрай родния му дом, и не беше мигнал през по-голямата част от нощта, преди да поемат на път. Но дори в най-смелите си мечти не си бе представял, че някога ще се качи в кабината за управление. Господин Патрик носеше раирано кепе, също като по филмите, и беше най-сигурният в себе си хладнокръвен мъж, който Били бе виждал досега. Машинистът подробно му беше обяснил действията си, след което бе надул два пъти локомотивната свирка, с което позволи на машината отново да потегли бавно напред.