— Потеглихме Били! Премествам лоста на Джонсън за пълен напред. Докрай напред за преден ход и докрай назад за обратен ход.
Назад можем да се движим също толкова бързо, колкото и напред. — Патрик Улови един дълъг хоризонтален лост. Сега отварям клапана, оттук парата ще навлезе в цилиндрите, които завъртат колелата, а това тук е клапата за пясъка, с чиято помощ се подобрява сцеплението между колелата и релсите. Сега ограничавам парната клапа, за да не поемем прекалено бързо. Усещаш ли как захапва и няма никакво приплъзване?
Били кимна ентусиазирано. Локомотивът заработи малко по-бързо и постепенно започна да набира скорост, докато Патрик освобождаваше полека клапата.
В този момент приближаваха Глендейл и им оставаха последните километри до Лос Анджелис. Като сигнализираше с локомотивната свирка на всеки прелез, Патрик каза на поразеното от изумление момче:
— Едва ли някога ще ти се случи да покараш по-добър локомотив. Отлична парна машина и вози съвсем плавно.
Огнярят Зийк Тагърт, който до тогава равномерно беше хвърлял пълни лопати с въглища в ревящата паст на пещта, затвори вратичката й с трясък и поседна, за да си поеме дъх. Беше огромен мъж, черен и покрит с мръсотия и от него се носеше силна миризма на пот.
— Били? — избумтя гласът му — Виждаш ли това стъкло тук! — Тагърт почука по една от измервателните скали. — Това е най-важният прозорец във влака. Отчита нивото на водата в цистерната. Ако покаже прекалено ниско равнище, нагревателят се нагорещява и започва да се топи, след което БУМ, праща ни в царството небесно!
— Не му обръщай внимание, Били — каза Патрик, — работата на Зийк е да знае дали цистерната с пълна. Тендерът зад нас е пълен догоре с вода.
— Защо клапанът е в средно положение? — запита Били.
— Когато се движим, трябва да бъде в средата. В момента ни е предостатъчно, за да поддържаме деветдесет и четири километра в час. Ако понатисна малко, ще полетим със сто и деветдесет. — Машинистът смигна на чичото на Били. — Лостът на клапата, освен това ни помага да преодоляваме острите завои. Зийк, задават ли се някакви извивки по линията?
— Точно пред нас има мост, Руфъс. Веднага след него започва завой.
— Поеми ти, синко.
— Какво?
— Накарай го да завие. Побързай! Хвани здраво лоста. Подай си главата от тук и наблюдавай.
Били улови регулатора с ръка и се наведе през прозореца по същия начин, както го бе направил машинистът.
Регулаторът беше нагорещен и пулсираше в ръката му като жив. Фарът на локомотива пронизваше тъмнината по протежение на релсите. Били видя, че рамковият мост приближава. Изглеждаше доста тесен.
— Не го насилвай — предупреди Руфъс Патрик и още веднъж намигна на мъжете. — Почти не се налага да го местиш. Леко. Леко. Да, свикваш му. Но трябва да задържиш точно по средата. Задачата е отговорна.
Зийк и чичо Бил размениха широки усмивки.
— Внимавай сега. Да, добре се справяш. Дай му малко аванс…
— Какво е това пред нас, господин Патрик?
Руфъс Патрик погледна натам, накъдето сочеше момчето. Фарът на локомотива разхвърляше сенки и отражения по металната рамка на моста и това влошаваше видимостта още повече. Вероятно просто сянка. Внезапно светлината отскочи в нещо странно.
— Какво…? — В присъствието на детето Патрик автоматично замени думите с „да го вземат мътните“.
Беше закривено парче метал, което стърчеше от дясната релса, подобно на ръка от плитък гроб.
— Натисни въздуха! — изрева Патрик на огняря.
Зийк се хвърли към лоста на въздушната спирачка и го издърпа с цялата сила, на която бе способен. Влакът забави толкова ожесточено, че сякаш се блъснаха в стена. Миг по-късно тежестта на десетте натоварени до пръсване пътнически вагона и на тендера, пълен с въглища и вода, запрати локомотива напред.
Патрик на свой ред улови с опитна ръка лоста на въздушната спирачка. Заработи с него с прецизността на часовникар, след което полека върна лоста на Джонсън на заден ход. Големите задвижващи колела се завъртяха, издавайки нетърпим писък сред фонтан от побеснели искри, остъргващи парчета метал от релсите. Спирачките и обратният ход на задвижващите колела намалиха скоростта на летящия пътнически влак. Но вече бе прекалено късно. Големите колела на „Атлантик“ вече трещяха по моста и наближаваха куката със скорост не по-малко от шейсет и пет километра в час. Патрик можеше единствено да се надява, че скарата с форма на клин, така нареченият ловец на крави, който прорязваше основата ниско в челото на локомотива, ще успее да отнесе куката, преди да е успяла да се закачи за предната ос на машината.