— Дони! Бягай!
От бараката навън изхвърча дървосекач, висок над метър и осемдесет. Имаше огромни като на морж мустаци, провиснали под прошарената му брадичка, дълга мазна коса и стискаше ловджийски нож в юмрука си.
— Вие ли сте Дон Албърт? — попита Бел.
— Дони ми е братовчед — каза дървосекачът. — Бягайте, докато можете, мистър. Това е семейство.
Притеснен, че Дон Албърт е драснал навън през задната врата. Бел бръкна под бомбето си и измъкна в ръката си своя 44-калибров деринджър.
— Падам си по боя с ножове като всеки мъж, но точно сега нямам време. Пусни го!
Дървосекачът не мигна. Само направи четири бързи стъпки назад и извади втори нож, но по-къс и без дръжка.
— Хайде на бас, че мога да хвърля това по-бързо, колкото ти ще стреляш с този чип нос?
— Не съм комарджия — отвърна Бел, измъкна мълниеносно новия си браунинг от палтото и изби с изстрел ловджийския нож от ръката на дървосекача. Мъжът изрева от болка и зяпна невярващо завъртелия се във въздуха нож, блеснал на слънчевата светлина. — Винаги мога да избия ловджийски, но за онова късото, което държиш, не съм сигурен — каза Бел. — Тъй че за по-сигурно ще ти нанижа ръката.
Секачът пусна ножа за мятане.
— Къде е Дон Албърт?
— Не го притеснявай, мистър. Ранен е тежко.
— Ако е ранен тежко, трябва да е в болницата.
— Не може да е в болницата. Железопътните ченгетата го обвиняват за беглеца.
— Защо?
— Беше на платформата, дето се блъсна.
— На платформата? — повтори Бел. — Очакваш да повярвам, че е оцелял в сблъсък при километър и половина в минута?
— Да, сър. Щото оцеля.
— Дони има глава като гюле — додаде старата жена. Капка по капка Бел изцеди версията от секача и старицата, която се оказа майката на Дон Албърт. Синът й спял невинно пиян на платформата и прекъснал мъжа, който я задвижил. Онзи го цапардосал по главата с лост.
— Черепът му е като чугун — увери го секачът, а майката на Дон го потвърди. Обясни през сълзи, че всеки път, щом Дон отворел очите си в болницата, някое ченге от железницата му крещяло.
— Дони го беше страх да им каже за мъжа, който го ударил.
— Защо? — попита Бел.
— Мислеше, че няма да му повярват, затова се преструваше на по-лошо ранен, отколкото беше. Казах на братовчеда му Джон да го донесат тука. А той награби приятелите си да изнесат Дони, докато докторът вечеряше.
Бел я увери, че ще се погрижи железопътната полиция да не досажда повече на сина й.
— Аз съм следовател на Ван Дорн, госпожо. Те са ми подчинени. Ще им кажа да ви оставят на мира. — Накрая я убеди да го покани в бараката.
— Дони! Един тука иска да те види.
Бел седна на един сандък до дъсченото легло, където превързаният с бинтове Дон Албърт спеше на сламеник. Беше едър мъж, по-голям от братовчед си, с лице като пълна луна, със също тъй големи мустаци и с огромни загрубели от работа длани. Майка му потърка опакото на ръката му и той се размърда.
— Дони! Един човек иска да те види.
Мъжът изгледа Бел с размътени очи. Постепенно погледът му се проясни и се фокусира. Но щом се събуди напълно, очите му станаха напрегнати и каменно студени, което говореше за остър аналитичен ум. Интересът на Бел се усили. Този мъж не само че не беше в състояние на кома, но изглежда щеше да се окаже и проницателен наблюдател. И беше единственият, за когото знаеше, че се е оказал само на няколко стъпки от Саботьора и още е жив.
— Как сте? — попита Бел.
— Боли ме главата.
— Не съм изненадан.
Дон Албърт се засмя, а след това изохка от болката, която това му причини.
— Разбирам, че онзи тип ви е ударил.
Албърт кимна бавно.
— С лост, мисля. Така поне го усетих. Желязо, не дърво. Определено не беше като дръжка на брадва.
Бел кимна. Дон Албърт говореше като човек, удрян по главата с дръжка на брадва поне веднъж в живота си, което нямаше да е особено необичайно за дървосекач.
— Случайно да видяхте лицето му?
Албърт се озърна към братовчед си, а след това към майка си.
— Господин Бел твърди, че ще каже на ченгетата да ни оставят на мира — каза тя.
— Стреля точно — добави Джон.
Дон Албърт кимна и изохка отново, щом движението отекна в главата му.
— Да, видях лицето му.