Выбрать главу

— Беше нощ — отбеляза детективът.

— Звездите на хълма са като фарове. Нямаше огън на вагона, нищо, което да ме заслепи. Да, можах да го видя. Освен това го гледах отгоре — бях над траверсите — а той погледна към звездната светлина, тъй че видях лицето му ясно.

— Помните ли как изглеждаше?

— Адски изненадан. Готов да изскочи от кожата си. Не беше очаквал компания.

Прекалено добре, за да е вярно, помисли Бел с нарастваща възбуда.

— Можете ли да го опишете?

— Гладко обръснат тип, без брада, с миньорска каска на главата. Косата беше може би черна. Големи уши. Остър нос. Раздалечени очи. Не можах да им видя цвета. Не беше чак толкова светло. Тесни бузи… в смисъл, малко хлътнали. Широка уста, малко като вашата, освен мустаците.

Бел не беше свикнал да чува описание на подробности с такава лекота. Обикновено се налагаше внимателно изслушване в съчетание със задаване на много умели въпроси, за да се измъкнат такива детайли. Но този дървосекач имаше памет на вестникарски репортер. Или на художник. Което му даде идея.

— Ако ви доведа художник, би ли могъл да му го опишеш, докато нахвърля скица?

— Мога да ви го нарисувам.

— Моля?

— Дони е добър рисувач — каза майката.

Бел погледна със съмнение грубите длани на Албърт. Пръстите му бяха дебели като наденици и загрубели от мазоли. Но това, че е художник, можеше да обясни добрата му памет за детайлите. Какъв изненадващ пробив, помисли отново Бел. Твърде добре, за да е истина.

— Дайте ми молив и хартия — каза Дон Албърт. — Мога да рисувам.

Бел му даде джобния си бележник и молив. С изумително бързи и ловки движения мощните ръце скицираха чаровно мъжко лице с изсечени черти. Детективът го огледа внимателно и надеждите му се изпариха. Твърде добре, за да е истина, несъмнено.

Потупа леко по рамото ранения великан, прикривайки разочарованието си.

— Благодаря ти, партньоре. Голяма помощ е. Сега направи една и на мен.

— На теб?

— Можеш ли да ме нарисуваш? — попита Бел. Беше елементарна проверка за наблюдателните умения на гигантския мъж.

— Ами, да. — Дебелите пръсти зашариха отново.

След няколко минути Бел вдигна скицата на светлината.

— Почти, все едно че гледам в огледалото. Наистина рисуваш каквото виждаш, нали?

— Защо иначе да го правя, по дяволите?

— Много ти благодаря, Дони. — Сега се отпусни и почивай. — Сложи в дланта на старата жена няколко златни монети, двеста долара — достатъчно, за да изкарат зимата, след което бързо се върна при вързания кон и го подкара нагоре към строителната площадка. Джоузеф Ван Дорн крачеше нервно пред вагона на Хенеси, запалил пура.

— Е?

— Дървосекачът е художник — каза Бел. — Видял е Саботьора. Нарисува ми лицето му. — Отвори бележника си и показа на Ван Дорн първата рисунка. — Познаваш ли този мъж?

— Разбира се — изръмжа Ван Дорн. — Ти не го ли познаваш?

— Брончо Били Андерсън.

— Актьора.

— Горкият проклетник трябва да го е видял във „Големият влаков обир“.

„Големият влаков обир“ беше спиращ дъха филм отпреди няколко години. След лудешка стрелба по влака, бандитите стигаха до локомотива, откачваха го и офейкваха на конете си, които ги чакаха нагоре по линията, а хайката беше по петите им. Малко хора в Америка не бяха го гледали поне веднъж.

— Никога няма да забравя първия път, когато видях този филм — каза Ван Дорн. — Бях в Ню Йорк Сити, в „Хамърстейн Водевил“, на Четирийсет и втора и Бродуей. От театрите, където пускат филм между действията. Когато филмът почна, всички станахме както един да попушим или пийнем нещо. Но после няколко се обърнаха да погледнат, и бавно всеки почна да сяда отново, загледан в картината. Омагьосващо… Гледал съм, пиесата през деветдесетте. Но филмът беше по-добър.

— Доколкото помня, Брончо Били игра няколко роли — каза Бел.

— Чух, че сега пътува из Запада с личен влак, прави филми.

— Да. Брончо Били е основал свое студио.

— Не мисля, че му остава много време да саботира железопътни линии — каза сухо Ван Дорн. — Което ни оставя в задънена улица.

— Не съвсем — отвърна Бел.

Ван Дорн го изгледа невярващо.

— Нашият дървосекач помни прочут актьор, чийто образ във филм е заседнал, в каквото е останало от мозъка му.

— Погледни това. Пробвах го да видя колко е точен. — Показа на Ван Дорн скицата на неговото лице.