— Мамка му. Доста добра е. Той ли я нарисува?
— Докато седях там. Наистина може точно да скицира лица.
— Не съвсем. Сбъркал ти е ушите. И ти е направил брадичката с трапчинка, точно като на Брончо Били. Твоето е белег, не е трапчинка.
— Не е съвършен, но е доста близо. Освен това Марион твърди, че прилича на трапчинка.
— Марион е предубедена, проклет късметлия такъв. Работата е, че нашият секач може да е видял, който и да е от филмите с Брончо Били. Или може да го е видял на сцената някъде.
— Но така или иначе знаем как изглежда Саботьора.
— Намекваш, че прилича на близнак на Брончо Били?
— По-скоро на братовчед. — Детайл след детайл, Бел посочи особеностите в скицата на дървосекача. — Не е близнакът му. Но щом лицето на Саботьора е раздвижило спомена на секача за Брончо Били, значи търсим мъж, който има подобно широко и високо чело, трапчинка на брадичката, пронизващ поглед, интелигентно лице със силни черти и големи уши. Не точно близнака на Брончо Били. Но бих казал, че Саботьора като цяло прилича по-скоро на театрален идол.
Ван Дорн изпуфка сърдито дима от пурата си.
— Трябва ли да наредя на детективите си да не арестуват грозни муцуни?
Айзък Бел продължи да настоява, като се стараеше да убеди шефа си да види открилите се възможности. Колкото повече мислеше за това, толкова повече усещаше, че са попаднали на нещо.
— Каква трябва да е възрастта му според теб?
Ван Дорн погледна намръщено рисунката.
— Всеки между края на двайсетте и началото на четирийсетте.
— Значи търсим чаровен мъж в края на двайсетте, в трийсетте или началото на четирийсетте. Ще разпечатаме копия на портрета. Разнасяме ги, показваме ги на работниците. Показваме ги на началник-гари и билетопродавачи — навсякъде, където може да е избягал на влак. На всеки, който би могъл да го е видял.
— Дотук все още нямаме такъв. Никой жив, поне. Е, освен твоя дървосекач Микеланджело.
— Все още залагам на машиниста или ковача, направил онази кука в Глендейл.
— Момчетата на Сандърс може да извадят късмет — съгласи се Ван Дорн. — Достатъчно беше по вестниците и, бог знае, дадох му ясно да разбере, че рискува меката му служба в Лос Анджелис да се премести в Мисула, Монтана. Остава ни и надеждата, че може още някой да види Саботьора следващия път и да оцелее. А знаем, че ще има следващ път.
— Ще има следващ път — потвърди мрачно Бел. — Освен ако го спрем.
12
Сборището на безработни скитници извън Огдън запълваше рехаво гористо петно между железопътните линии и потока, който осигуряваше чиста вода за пиене и пране. Беше едно от най-големите сборища в страната — деветте железопътни линии, събиращи се на едно място, предлагаха постоянно движение на товарни влакове, които ден и нощ пухтяха във всички посоки. Ето защо сборището нарастваше с всеки изминал ден. След като Паниката затвори много фабрики, все повече и повече хора хващаха влаковете да търсят работа. Шапките им ги отличаваха като новодошли. В днешно време високите градски бомбета „дерби“ надвишаваха по брой миньорските шапки и работнически кепета. Мяркаха се дори филцови шапки „трилби“ и „хомбърг“, носени от доскоро добре осигурени хора, които не бяха и сънували, че ще тръгнат надлъж и шир да търсят работа.
Хиляда скитници бързаха да приключат с почистването, преди да се е стъмнило. Търкаха пране и котлета за готвене в бидони с вряла вода, окачаха изпраните дрехи на въжета и поставяха котли с дъната нагоре по камъни да изсъхнат. Паднеше ли вечерта, изритваха пръст върху огньовете си и сядаха по земята да изядат жалката си храна на тъмно.
Лагерните огньове щяха да са добре дошли. Северна Юта беше студена през септември и над лагера вече няколко пъти беше прехвърчал сняг. На над хиляда и петстотин метра над морското равнище хората изложени на силните западни ветрове от Грейт Солт Лейк и на източните пориви от планините Уасач. Но железопътните копои от депата на Огдън бяха нападали сборището три нощи по ред с пистолети и бухалки, за да принудят трупащите се скитници да се разкарат. Никой не искаше да се върнат и на четвъртата, тъй че прекараха нощта без лагерни огньове. Хранеха се мълчаливо, със страх от ченгетата и опасения за идващата зима.
Едно сборище на търсачи на работа, като всяко градче или голям град, си имаше квартали, чиито граници бяха ясни за всеки обитател. Някои райони бяха дружелюбни, някои — по-безопасни от други. Надолу по течението и най-далече от линиите, където потокът извиваше, за да се влее в река Уебър, имаше район, който човек бе най-добре да посещава въоръжен. Там правилото „живей и остави другите да живеят“ често отстъпваше на „стреляй, за да не те застрелят“.