Наближавайки Огдън по обед, влакът забърза през Грейт Солт Лейк по дългите траверси от секвоя на отсечката Люсин. Озгуд Хенеси беше похарчил осем милиона долара и километри изсечена гора в Орегон, за да построи новата равна отсечка между Люсин и Огдън. Съкращаваше пътя Сакраменто — Огдън с два часа, за отчаяние на Комодоре Вандербилт и Дж. П. Морган, съперниците му от южното и северното трасета. Когато наближи града със събиращите се железопътни линии, а заснежените върхове на планините Уасач източно от Огдън вече се виждаха, влакът забави и спря.
Кондукторът обясни, че линията е блокирана на десетина километра пред тях.
Взрив беше дерайлирал пътуващия на запад влак „Сакраменто Лимитид“.
Бел скочи долу и затича към локомотива. Машинистът и огнярят бяха слезли, стояха на баласта и си навиваха цигари. Детективът им показа идентификационната си карта на Ван Дорн и нареди:
— Откарайте ме колкото може по-близо до останките.
— Съжалявам, господин детектив. Получавам заповеди само от диспечера.
Деринджърът на Бел се появи в ръката му мигновено. Две тъмни цеви зейнаха пред лицето на машиниста.
— Това е въпрос на живот и смърт, започвайки с вашия — сериозно обяви той. Посочи скарата пред локомотива. — Приближете този влак до развалините, не спирайте, докато не ударите в тях!
— Няма да застреляш хладнокръвно човек — каза огнярят.
— Може и да го направи, по дяволите — измърмори машинистът, местейки нервно поглед от деринджъра към лицето на Айзък Бел. — Марш горе и греби въглища.
Локомотивът, голям 4-6-2, забълва пара десет километра напред, преди един железничар с червен флаг да ги спре там, където релсите изчезваха в голяма дупка. Зад дупката на земята лежаха на една страна шест „Пулман“-а, товарен вагон и тендер. Бел слезе от локомотива и закрачи към развалините.
— Колко са пострадалите? — попита служителя, когото му посочиха като старши на местопроизшествието.
— Трийсет и пет. Четирима от тях — сериозно.
— Мъртви?
— Няма. Извадиха късмет. Кучият син гръмна линията минута по-рано. На машиниста му остана време да намали скоростта.
— Странно — каза Бел. — Нападенията му досега винаги бяха толкова точно разчетени.
— Ами изглежда, че това ще му е последното. Хванахме го.
— Какво? Къде е той?
— Шерифът го хвана в Огдън. Извади късмет. Пътниците се опитаха да го линчуват. Измъкна се, но после един от тях го забеляза. Криеше се в една конюшня.
Бел намери от другата страна на повредената линия локомотив, който да го закара до Юниън депо.
Затворът се намираше в сградата на Градския съвет на Огдън с мансарден покрив, на една пресечка от железопътната гара. Бяха го изпреварили двама старши агенти на Ван Дорн, по-старата двойка от „Уебър и Фийлдс“, Мак Фултън и Уоли Кисли. Не им беше до шеги. Всъщност, и двамата бяха увесили носове.
— Къде е? — настоя Бел.
— Не е той — отвърна Фултън унило. Изглеждате скапан от умора, помисли Бел и за първи път се запита дали на Мак не му беше време да помисли за пенсиониране. Винаги мършаво, лицето му изглеждаше повехнало като на труп.
— Не е, който взриви влака ли?
— О, колкото за взривяването, той е, няма проблем — отвърна Кисли, чийто фабричен кариран костюм с елече беше зацапан с прах. Уоли изглеждаше също толкова уморен като Мак, но не и болнав. — Само че не е Саботьора. Хайде, пробвай да откопчиш нещо от него.
— Ти ще имаш по-добър шанс да го накараш да проговори. Една дума не ще да обели пред нас проклетникът.
— Защо ще иска да говори на мен?
— Стари дружки — обясни загадъчно Фултън. Двамата с Кисли бяха с двайсет години по-възрастни от него, почетни ветерани и приятели, свободни да кажат всичко, което им хрумне, въпреки че Бел беше шефът в разследването на случая със Саботьора.
— Аз щях да му го измъкна — намеси се шерифът. — Но момчетата ви ми казаха да ви изчакам, а железопътната компания ми казва, че Ван Дорн поръчва музиката. Скапана глупост, според мен. Но никой не ме пита за мнението.
Бел нахълта в стаята, където държаха арестанта. Мъжът беше вързан с белезници за здраво затегнатата за каменния под маса. „Стара дружка“, несъмнено. Затворникът се оказа Джейк Дън, касоразбивач. В края на масата имаше спретната купчина нови пет доларови банкноти, според шерифа — всичко петстотин долара, явно заплащане за предложени услуги. Първата мрачна мисъл на Бел беше, че Саботьора вече наема изпълнители на мръсната му работа. Което означаваше, че може да удари навсякъде и да се отдалечи много преди да стане ударът.