— Джейк, в какво по дяволите си се забъркал този път?
— Здрасти, господин Бел. Не съм ви виждал лицето, откакто ме пратихте в Сан Куентин.
Детективът седна спокойно срещу него и го огледа. Сан Куентин не беше се отразил добре на касоразбивача. Изглеждаше с двайсет години по-стар, куха черупка на някогашния тежък криминален случай. Дланите му трепереха толкова силно, че беше трудно човек да си представи как поставя заряд, без да го взриви неволно. Облекчен в началото, че вижда познато лице, сега Дън се сви под твърдия поглед на Бел.
— Взривяването на сейфовете на „Уелс Фарго“ е обир, Джейк. Разбиването на пътнически влакове е убийство. Този, който ти е платил тези пари, е убил десетки невинни хора.
— Не знаех, че гърмим влака.
— Не знаеше, че взривяването на релси под бързо движещ се влак ще причини разрушение? — възкликна невярващо Бел, с потъмняло от отвращение лице. — Какво си мислеше, че ще стане?
Арестантът клюмна глава.
— Джейк! Какво мислеше, че ще стане?
— Трябва да ми повярвате, господин Бел. Той ми каза да гръмна релсата, за да спре влакът и да могат да ударят експресния вагон. Не знаех, че ще го обърне.
— Какво искаш да кажеш? Ти си този, който запали фитила.
— Сменил ми е фитилите. Мислех, че паля бърз фитил, който ще взриви заряда навреме, за да спре влакът. Но той загоря бавно. Не можех да повярвам на очите си, господин Бел. Гореше толкова бавно, че влакът щеше да мине точно над взрива. Опитах се да го спра.
Бел го изгледа хладно.
— Така ме спипаха, господин Бел. Затичах по него, като се мъчех да го стъпча. Много късно. Видяха ме и докато се обърна, скочиха след мен, все едно че съм типът, дето гръмна Маккинли.
— Джейк, клупът е на врата ти и имаш един начин да го махнеш. Заведи ме при човека, който ти плати тези пари.
Джейк Дън поклати енергично глава. Изглеждаше отчаян като вълк със заклещен в капана крак, помисли Бел. Но не, не вълк. Нямаше груба сила у него, никакво благородство. Честно казано, Дън по-скоро приличаше на улично псе, паднало заради стръв, оставена за по-едър дивеч.
— Къде е той, Джейк?
— Не знам.
— Защо ме лъжеш, Джейк?
— Не съм убил никого.
— Обърна влак, Джейк. Адски късмет извади, че не уби никого. Ако не те обесят, ще те тикнат в затвора до края на живота ти.
— Никого не убих.
Бел рязко смени тактиката.
— Как излезе толкова бързо от затвора, Джейк? Колко лежа, три години? Защо те пуснаха?
Джейк го погледна с очи, изведнъж широко отворени и искрени.
— Хванах рак.
Детективът се стъписа. Не изпитваше съчувствие към нарушители на закона, но една смъртоносна болест свеждаше престъпника до съвсем обикновен човек. Джейк Дън не беше невинен, но изведнъж се оказваше жертва, която щеше да изстрада болка, страх и отчаяние.
— Съжалявам, Джейк. Не знаех.
— Предполагам, че ме пуснаха, за да си умра сам. Парите ми трябваха. Затова взех тази работа.
— Джейк. Винаги си бил занаятчия, но никога — убиец. Защо прикриваш убиец? — притисна го Бел.
Джейк отвърна с хриплив шепот.
— Той е в наемните конюшни на Двайсет и четвърта, оттатък лилиите.
Бел щракна с пръсти. Уоли Кисли и Мак Фултън нахълтаха вътре.
— Двайсет и четвърта — каза им Бел. — Наемните конюшни. Покрийте ги, поставете хората на шерифа на външния периметър и ме изчакайте.
Джейк вдигна глава.
— Той няма да иде никъде, господин Бел.
— В какъв смисъл?
— Когато се върнах да си взема втората половина от парите, го намерих на горния етаж, в една от стаите, които дават под наем.
— Намерил си го? В какъв смисъл, мъртъв?
— Срязано гърло. Страх ме беше да го кажа — щяха и това да ми лепнат.
— Срязано гърло? — настоя Бел. — Или промушен?