— В Ню Йорк е, поне според това. — Уоли вдигна „Харпърс Уикли“ и цитира от статията: „Свята земя, където всички собственици на железопътни линии мечтаят да направят поклонение“.
— Което означава, че той вече е на път и ще те чака, когато стигнеш там — добави партньорът му.
Запътен към изхода, Бел се обърна към Дашууд, който наблюдаваше нетърпеливо.
— Джеймс, направи нещо за мен.
— Да, сър.
— Чете ли докладите за саботажа на експрес Коустлайн?
— Да, сър.
— Кажи на господин Бронсън, че те пращам до Лос Анджелис. Искам да намериш ковача или машиниста, който издълба дупка в онази кука, която дерайлира експреса. Можеш ли да направиш това за мен… какво има?
— Но в Лос Анджелис началник е господин Сандърс и може да…
— Стой настрана от хората на Сандърс. Действай сам. Хвани следващия експрес. Действай!
Дашууд се втурна покрай Бел и затича надолу по дървеното стълбище като момче, пуснато от училище.
— Какво ще направи едно хлапе само? — попита Уоли.
— Чудесен е — отвърна Бел. — И няма да се справи по-зле, отколкото Сандърс се справяше дотук. Добре, аз тръгвам. Мак, отдъхни малко. Изглеждаш пребит.
— И ти щеше да изглеждаш пребит, ако беше спал седнал във влакове последната седмица.
— Да ви напомня, деденца, внимавайте много. Саботьора е опасен.
— Благодаря за разумния съвет, синко — отвърна Уоли.
— Ще се постараем да го запомним — рече Мак. — Но както казах, залагам всичките си пари, че вече пътува за Ню Йорк.
Уоли Кисли отиде до прозореца и погледа след Айзък Бел, затичал се да хване Овърленд Лимитид.
— О, това ще е забавно. На нашите корави миньорчета им свършиха пияниците.
Махна на Мак да дойде при него до прозореца. Дрипавите миньори изведнъж наскачаха от тротоара и се спуснаха от двете страни, за да нападнат от засада добре облечения тип, който търчеше, за да хване влака си, в скъпия си костюм. Без да спре, без дори да забави, Бел се вряза през тях като летящ клин и миньорите отново налягаха на тротоара.
— Видя ли това? — попита Кисли.
— Не. И те също.
Задържаха се на прозореца. Наблюдаваха внимателно гъстото множество граждани по улицата.
— Онова хлапе Дашууд? — попита Фултън. — Напомня ли ти за някого?
— За кого? Айзък?
— Не. Преди петнайсет — какво говоря? — двайсет години, Айзък още играеше на топка в скъпото начално училище, където го прати неговият старец. Двамата с тебе тогава бяхме в Чикаго. Ти разследваше определени кръгове в зърнената спекула. Аз бях затънал до уши във взрива на площад Хеймаркет, когато двамата разбрахме, че повечето убийства са работа на ченгетата. Помниш ли онова бедно хлапе, дето се появи и търсеше работа? Господин Ван Дорн го хареса, накара ни да го въведем в тънкостите. Идваше му от ръка. Умен, бърз, с лед в жилите.
— Точно копеле. Уиш Кларк — каза Мак.
— Дано и Дашууд да е точен.
— Виж! — Мак се доближи до стъклото.
— Виждам го! — каза Уоли. Отпра рисунката на дървосекача от стената, версията с добавената брада, и я донесе до прозореца.
Висок брадат мъж в работнически комбинезон и късо бомбе, който крачеше към гарата понесъл на рамо голяма торба с инструменти, се принуди да спре пред един бар, за да могат двама сервитьори да изхвърлят четирима пияни на тротоара. Притиснат от подвикващата тълпа, високият мъж се озърташе нетърпеливо и вдигаше лицето си изпод сянката на бомбето. Детективите погледнаха рисунката.
— Той ли е?
— Би могло. Но брадата като че ли си я е имал непрекъснато.
— Освен ако не е залепена.
— Ако е така, е добра — каза Мак. — И ушите не ми харесват. Изобщо не са толкова големи.
— Ако не е той, би могъл да е брат му — настоя Уоли.
— Защо не слезем да го попитаме има ли брат?
14
— Аз съм първи, ти наблюдавай.
Уоли Кисли затича към стълбите. Високият работник с метната през рамо торба си проби път през тълпата, прекрачи един пиян и заобиколи друг, и продължи с бързи крачки към Юниън Депо. От прозореца Мак Фултън проследи пътеката, която партньорът му си отваряше неумолимо през множеството пешеходци, забързани към и от гарата.