— Доста добре облечен хобо — подхвърли Бел, а месарят и търговецът се засмяха.
— Това беше добро — изкиска се касапинът. — Добре облечен хобо. В кой бранш си, синко?
— Застраховане — отвърна Бел. Улови погледа на търговския агент в огледалото. — Онзи, дето скочи в последната минута сенатор Кинкейд ли беше?
— Възможно е — отвърна агентът. — Не погледнах внимателно. Говорех с един джентълмен в челото на вагона и кондукторът преграждаше гледката ми. Но нямаше ли да задържат влака за сенатор?
— Така мисля — каза месарят. Надигна едрото си тяло от креслото, угаси пурата си и рече: — До скоро, момчета. Отивам в салона за отдих. Някой ако пие, черпя. Бел се върна в купето си.
Който и да беше скочил на влака в последния момент, беше изчезнал, когато Бел стигна до салона в задния край на влака. Не беше изненадващо, след като този „Овърленд Лимитид“ се състоеше само от частни купета и единствените обществени места бяха вагон-ресторантът и салонът за отдих. Вагон-ресторантът беше празен, с изключение на сервитьорите, които подреждаха масите за храна, а никой от пушачите в салона не приличаше на добре облечения мъж, когото Бел беше видял от разстояние. Нито някой от тях приличаше на скицата на Саботьора, която дървосекачът беше направил.
Позвъни за шафнера. Чернокожият мъж беше в напреднала възраст, достатъчно стар не само за да се е родил в робство, но и да го е изживял в зрелите си години.
— Как се казвате? — попита го Бел. Не понасяше обичая да наричат всички шафнери на Пулман „Джордж“, на името на работодателя им Джордж Пулман.
— Джонатан, сър.
Бел лепна десет доларова златна монета в меката му длан.
— Джонатан, би ли погледнал тази рисунка? Виждал ли си този човек на влака?
Джонатан огледа скицата.
Изведнъж един пътуващ на запад експрес проблесна покрай прозорците с рева на вятъра и парата, докато двата влака се подминаваха с обща скорост от над 190 км/ч. Озгуд Хенеси беше покрил с два коловоза голяма част от маршрута до Омаха, което означаваше, че луксозните експреси губеха малко време на страничните отбивки, за да преминат други влакове.
— Не, сър — отвърна шафнерът и поклати глава. — Не съм виждал джентълмен, който да прилича на този.
— А това? — Бел показа на шафнера скицата с брадата, но отговорът бе същият. Беше разочарован, но не и изненадан. Пътуващият на изток „Овърленд Лимитид“ беше само един от сто и петдесетте влака, напуснали Огдън след убийството на бандита в конюшнята. Макар, разбира се, тези, които щяха да направят връзка с Ню Йорк — където Саботьора се заканваше, че ще иде в предизвикателната си бележка, — да бяха далеч по-малко.
— Благодаря ти, Джонатан. — Подаде визитката си на шафнера. — Моля те, помоли кондуктора да ми се обади при първата възможност.
След по-малко от пет минути кондукторът почука. Бел го пусна вътре, установи, че името му е Бил Кукс и му показа двете скици, с брадата и без брадата.
— Качи ли се някой на влака в Огдън, който да прилича на някого от тези двамата?
Кондукторът ги огледа внимателно, като взе първо едната, после другата рисунка, и ги заобръща на светлината на лампата, тъй като нощта бе затъмнила прозореца. Бел наблюдаваше строгото му лице за реакция. Отговорни за сигурността на влака и задължени да се грижат всеки пътник да плаща таксата си, кондукторите бяха проницателни наблюдатели с добра памет.
— Не, сър. Не мисля… Макар че този ми изглежда познат.
— Виждали ли сте този човек?
— Ами, не знам… Но лицето ми е познато. — Потърка се по брадичката и изведнъж щракна с пръсти. — Сетих се откъде ми е познат. Наскоро го видях на кино.
Бел прибра скиците.
— Но никой, който поне малко прилича на някого от тези двамата, не се е качвал от Огдън?
— Не, сър. — Мъжът се засмя. — За малко ме хванахте тука, докато не си спомних филма. Знаете ли на кого прилича? Онзи актьор. Брончо Били Андерсън Нали?
— Кой беше мъжът, който се качи на влака в последната минута?
Кондукторът се усмихна.
— Това му се вика съвпадение.
— В смисъл?
— Вече бях тръгнал за купето ви, когато шафнерът ми даде визитката ви. Джентълменът, за когото питате, ме помоли да ви поканя на игра на карти след вечеря в дневната на съдия Конгдън.
— Кой е той?
— Ами сенатор Чарлз Кинкейд!
16