— Линията си влага парите добре — отвърна с усмивка Кинкейд.
— Или искате да повярваме, че вашата ръка серви е наистина много „серви“.
Айзък Бел ги прекъсна:
— Мисля, че беше мой ред да залагам.
— О, ужасно съжалявам, господин Бел. Пропуснахме вашия ред да сгънете картите си.
— Няма нищо, сенатор. Видях, че едва успяхте да хванете влака в Огдън. Вероятно все още сте припрян.
— Мисля, че видях един детектив да виси от стъпенката. Опасна работа, господин Бел.
— Не и докато някой престъпник те удари по пръстите.
— Залогът — изръмжа нетърпеливо съдия Конгдън, — е моите три хиляди и шестстотин долара плюс десет хиляди и осемстотин долара на сенатор Кинкейд, което прави залога на господин Бел четиринайсет хиляди и четиристотин долара.
Пейн се намеси с напевния си тон:
— Подът, който включва плащането на сенатор Кинкейд, вече е двайсет и една хиляди и шестстотин долара.
Пресмятанията на Пейн едва ли бяха необходими. Дори и най-богатите, най-безгрижните мъже на масата си даваха сметка, че двайсет и една хиляди и шестстотин долара са достатъчна сума, за да купиш локомотива, който теглеше влака им и може би един от вагоните „Пулман“ в добавка.
— Господин Бел — каза съдия Конгдън. — Чакаме отговора ви.
— Плащам вашия залог, съдия, и десетте хиляди и осемстотин долара, вдигнати от сенатор Кинкейд — заяви Бел. — Което прави пода трийсет и шест хиляди долара, който вдигам.
— Вдигате?
— Трийсет и шест хиляди долара.
Възнаграждението за Бел бе удоволствието да види как челюстите на един американски сенатор и на най-богатия стоманен барон в Америка паднаха едновременно.
— Подът вече е седемдесет и две хиляди долара — изчисли господин Пейн.
В салона се възцари дълбока тишина. Чуваше се само приглушеното тракане на колелата. Сбръчканата длан на съдията се пъхна в предния му джоб и излезе с банков чек. Извади от друг джоб златна автоматична писалка, отвори я и бавно изписа число на чека си. След това подписа името си, духна на хартията, за да изсъхне мастилото и се усмихна.
— Плащам вашето вдигане с трийсет и шест хиляди долара, господин Бел, и десетте хиляди и осемстотин долара на сенатора, което вече изглежда дребна сума, и вдигам със сто и осемнайсет хиляди и осемстотин долара… Сенатор Кинкейд, ваш ред е. Моето вдигане и вдигането на господи Бел означава, че ще ви струва сто петдесет и четири хиляди и осемстотин долара, за да останете в играта.
— Боже мили — възкликна Пейн.
— Какво ще направиш, Чарли? — попита Конгдън. — Сто петдесет и четири хиляди и осемстотин долара ако искаш да играеш.
— Плащам — заяви сковано Кинкейд, изписа сумата на разплащателната си карта и я хвърли върху купчината злато.
— Без вдигане? — подхвърли насмешливо Конгдън.
— Чухте ме.
Конгдън извърна подигравателната си усмивка към Бел.
— Господин Бел, моето вдигане беше сто и осемнайсет хиляди и осемстотин долара.
Бел отвърна с усмивка, прикривайки мисълта, че само плащането щеше да отвори дълбока дупка в личното му благосъстояние. Да вдигне щеше да я направи опасно дълбока.
Съдия Джеймс Конгдън беше един от най-богатите мъже в Америка. Ако Бел вдигнеше, нищо нямаше да го спре да вдигне в отговор и да го помете.
17
— Господин Пейн? — попита Айзък Бел. — Колко пари има на пода?
— Ами, да видим… Подът в момента е двеста трийсет и седем хиляди и шестстотин долара.
Бел го пресметна на ум в работници металурзи. Четиристотин души заедно щяха да спечелят този под за година. Десет души, ако извадеха достатъчно късмет, за да преживеят дълъг работен живот без злополуки и безработица, можеха заедно да спечелят тази сума от момчешката си възраст до старост.
Конгдън попита невинно:
— Господин Пейн, какъв ще е подът, ако господин Бел продължи да вярва, че тегленето му на две карти достатъчно е подсилило ръката му, за да плати?
— Хм, подът би включвал четиристотин седемдесет и пет хиляди и двеста долара.
— Близо половин милион долара — каза съдията. — Това вече става сериозна сума.
Бел реши, че Конгдън говори твърде много. Коравият стар стоманен барон всъщност звучеше изнервено. Като човек, който държи кент, което, в логиката на игра „серви“ представляваше дъното на бъчвата.