— Мога ли да предположа, сър, че ще приемете чека ми на Американската щатска банка в Бостън?
— Разбира се, синко. Всички тук сме джентълмени.
— Плащам, и вдигам четиристотин седемдесет и пет хиляди и двеста долара.
— Не плащам — заяви Конгдън и хвърли картите с на масата.
Кинкейд се усмихна, явно облекчен, че Конгдън е излязъл от играта.
— Колко карти изтеглихте, господин Бел?
— Две.
Кинкейд се взря продължително в картите, свити в ръката на Бел. Когато Бел вдигна очи, остави ума си да се разсее, с което бе по-лесно да изглежда безразличен дали Кинкейд ще плати или пасува.
Вагонът „Пулман“ се полюшваше заради увеличаването на скоростта. Приглушаващият ефект от килима и мебелировката в луксозното купе маскираше факта, че бяха ускорили до близо 130 км/ч по низините на басейна Грейт Дивайд на Уайоминг. Бел познаваше добре тази суха, обрулена от ветровете земя, след като бе прекарал тук месеци на конски гръб в преследване на Дивата банда.
Пръстите на Кинкейд се изпънаха към джоба на елечето, където държеше визитните си картички. Имаше големи длани, забеляза Бел. И силни китки.
— Това са много пари — каза сенаторът.
— Много, за обществен слуга — съгласи се Конгдън. Раздразнен от това, че бе принуден да излезе от играта, добави още едно неприятно позоваване на акциите на сенатора в железопътния бизнес: — Дори за такъв със странични „интереси“.
Пейн повтори оценката на Конгдън.
— Близо половин милион долара.
— Сериозни пари в това време на паника, със сриващия се пазар — добави Конгдън.
— Господин Бел — попита Кинкейд, — какво все пак прави един детектив, увиснал на стъпалата на влака, когато престъпник започне да го удря по пръстите?
— Зависи — отвърна Бел.
— От какво?
— Дали е трениран да лети.
Кени Блум се изсмя.
Погледът на Кинкейд не се откъсна от лицето на Бел.
— Вие трениран ли сте да летите?
— Още не.
— Тогава какво правите?
— Отвръщам на ударите — отвърна Бел.
— Вярвам ви — каза Кинкейд. — Аз съм пас.
Все така безизразен. Бел остави картите си на масата с лице надолу и прибра деветстотин и петдесет хиляди и четиристотин долара в злато, бележки и чекове, включително и своите. Кинкейд посегна към картите му. Бел сложи твърдо ръката си върху тях.
— Любопитен съм какво има отдолу — каза сенаторът.
— Аз също — рече Конгдън. — Не може да сте блъфирал срещу две ръце серви.
— Хрумна ми, че двете ръце сервиз бяха блъф, съдия.
— Двете? Не мисля.
— Аз определено не блъфирах — каза Кинкейд. — Имах си много хубав флош купи.
Обърна картите си и ги разреди с лице нагоре, за да ги видят всички.
— Боже всемогъщи, сенаторе! — възкликна Пейн.
— Осем, девет, десет, вале и поп. Почти пълен кент флош. Трябваше да вдигнете с това, по дяволите.
— Почти е ключовата дума — рече Блум. — И напомняне, че кент флош са по-редки от кокоши зъби.
— Много бих искал да видя вашите карти, господин Бел — каза Кинкейд.
— Не платихте, за да ги видите — отвърна Бел.
— Аз ще платя — заяви Конгдън.
— Моля сър?
— Ще е достатъчно ли, ако платя сто хиляди долара, за да докажа, че имахте висока тройка и след това изтеглихте чифт, за да направите фул? Който щеше да бие флоша на сенатора и моя скромен кент.
— Няма бас — отвърна Бел. — Един мой стар приятел често казваше, че един блъф трябва да ги държи в напрежение.
— Точно както мислех — каза Конгдън. — Няма да приемете баса, защото съм прав. Имахте късмет и изтеглихте още един чифт.
— Ако така ви харесва да вярвате, съдия, и двамата ще се приберем у дома щастливи.
— По дяволите! — каза стоманеният магнат. — Ще го направя двеста хиляди. Просто ми покажете ръката си.
Бел обърна картите си.
— Същият приятел казваше да ги показваш от време на време, за да ги объркаш. Бяхте прав за тройката.
Стоманеният магнат зяпна.
— Проклет да съм. Три самотни дами. Все пак блъфирахте. Имахте само тройка. Щях да ви бия с моята кент. Макар че твоят флош щеше да ме бие, Чарли. Ако господин Бел не беше преметнал и двама ни. Чарлз Кинкейд избухна: