— Заложихте половин милион долара на три въшливи дами?
— Пристрастен съм към дамите — отвърна Айзък Бел. — Винаги съм бил.
Кинкейд се пресегна и докосна дамите, сякаш не можеше да повярва на очите си.
— Ще трябва да уредя трансфера на сумата, когато се върна във Вашингтон — каза вдървено.
— Не се притеснявайте — отвърна Бел великодушно. — И на мен щеше да ми се наложи същото.
— Къде трябва да пратя чека си?
— Ще бъда в клуб „Йейл“ в Ню Йорк Сити.
— Синко — Каза Конгдън, докато пишеше чек, за чието покритие не му се налагаше да прави трансфер, — определено си плати билета за влака.
— Билета за влака, по дяволите — възкликна Блум. — Би могъл да купи целия влак.
— Продадено! — Бел се засмя. — Заповядайте в салона ми, господа. Питиетата са от мен, може би и хапка късна вечеря. От толкова много блъфиране огладнях.
Докато ги водеше към задната част на влака се запита защо беше пасувал сенатор Кинкейд. Беше напълно правилен ход, вероятно, но след пасуването на Конгдън беше доста по-предпазливо от играта на Кинкейд през цялата нощ, което бе озадачаващо. Създаваше впечатлението, че едва ли не Кинкейд се беше правил в началото на по-голям глупак, отколкото бе в действителност. И какво беше всичкото онова дърдорене за огромните рискове, поемани от Озгуд Хенеси? Определено не беше подобрил позициите на благодетеля си пред банкерите.
Поръча шампанско за всички в салона и помоли стюардите да сервират късна вечеря. Кинкейд заяви, че може да остане само за една бърза чаша. Каза, че бил уморен. Но остави Бел да му налее втора чаша шампанско, след това хапна малко стек и яйца, и като че ли преодоля разочарованието си на игралната маса. Играчите се смесиха с другите пътници, отбили се за нощно питие. Оформяха се малки групи, разпадаха се и възникваха други. Случката с трите дами се повтаряше и преповтаряше. След като тълпата се разреди Айзък Бел се озова отново насаме с Кен Блум, Конгдън и сенатор Кинкейд, който подхвърли:
— Разбирам, че сте показвали на влаковия екип листовка с издирвано лице.
— Рисунка на мъж, когото разследваме — отвърна Бел.
— Покажете ни го! — каза Блум. — Може да сме го виждали.
Бел извади една рисунка от сакото си, избута блюдата настрани и я изпъна на масата.
Блум хвърли поглед.
— Това е актьорът! В „Големият влаков обир“.
— Наистина ли е актьорът? — попита Кинкейд.
— Не. Но има прилика с Брончо Били Андерсън.
Кинкейд прокара пръсти по скицата.
— Мисля, че прилича на мен.
— Арестувайте този човек! — засмя се Кен Блум.
— Наистина прилича — съгласи се Конгдън. — Донякъде. Този тип има изсечени черти. Сенаторът също. Вижте трапчинката на брадичката му. И ти имаш такава, Чарлз. Чувал съм доста проклети глупави жени във Вашингтон да кудкудякат като кокошки, че приличаш на звезда от театъра.
— Ушите ми не са толкова големи, нали?
— Не са.
— Слава богу — каза Кинкейд — Инак не мога да бъда театрална звезда, ако съм с големи уши.
Бел се засмя.
— Шефът не каза: „Не арестувайте грозни мутри“.
Обзет от любопитство, вдигна очи от рисунката към сенатора и обратно. Имаше прилика във високото чело. Ушите определено бяха различни. И заподозреният, както и сенаторът имаха интелигентни лица със силни черти. Същото можеше да се каже за много мъже, както бе изтъкнал Джоузеф Ван Дорн. Голямото различие между сенатора и заподозрения, освен в големината на ушите, беше пронизващият поглед. Мъжът, който бе ударил с лост дървосекача, беше по-твърд и целеустремен. Едва ли бе изненадващо, че нападнатият дървосекач го бе преценил като напрегнат. Но у Кинкейд като че ли липсваше целеустременост. Дори в кулминацията на двубоя им в залагането Кинкейд му беше направил впечатление на примирен и отстъпчив човек, по-скоро слугата на могъщия, отколкото един от могъщите. Въпреки че Бел се беше зачудил преди малко дали глупавата игра на Кинкейд не беше преструвка.
— Е — каза сенаторът. — Ако видим този тип, ще ви го заловим.
— Ако го видите, стойте настрана и повикайте подкрепление — отвърна строго Бел. — Опасен е.
— Добре, аз си лягам. Дълъг ден беше. Лека нощ, господин Бел — каза Кинкейд сърдечно. Играта на карти с вас беше интересна.