Оставиха снега зад себе си, щом се спуснаха в долината Ларъми, профучаха през нея и градчето, като спряха само за вода и се заизкачваха отново. Най-сетне догониха „Овърленд Лимитид“ източно от Ларъми на гара Бъфорд, където издигащото се слънце огряваше розовия гранит на билото на Шермън хил. Експресът беше отбит на страничен коловоз за зареждане на вода, огнярят му се бореше с крана на високия дървен резервоар и дърпаше веригата, която караше водата да тече в локомотивния тендер.
— Имаме ли достатъчно вода, за да стигнем до Шайен, без да спираме? — попита Бел огняря.
— Мисля, че да, господин Бел.
— Подмини го! — каза Бел на машиниста. — Откарай ме направо до гара Шайен. Колкото може по-бързо.
От гара Бъфорд до Шайен пътят се спускаше в продължение на близо петдесет километра. Нищо не лежеше по трасето пред специалния влак, така че продължиха към Шайен със 145 км/ч.
19
Саботьора се беше събудил в мига, в който влакът бе спрял. Леко открехна сенника и видя, че слънцето е блеснало в розовия гранит на Шермън, откъдето железопътната компания вадеше баласт за линията. Щяха да са в Шайен за закуска. Затвори очи доволен, че може да поспи още час.
Покрай отбития експрес профуча локомотив. Саботьора отвори очи и позвъни на шафнера.
— Джордж — каза на Джонатан. — Защо сме спрели?
— Спряхме за вода, гусине.
— Защо ни задмина влак?
— Не знам, гусине.
— Ние сме Експресът.
— Да, гусине.
— Що за влак ще е по-бърз от този, по дяволите? — Шафнерът се сепна. Лицето на сенатор Кинкейд изведнъж се бе изкривило от гняв, очите му бяха пламнали, устата бе изкривена от омраза. Джонатан се уплаши. Сенаторът можеше да заповяда да го уволнят на минутата. Щяха да го изхвърлят от влака на следващата гара. Или още тук, на върха на Скалистите планини.
— Никакъв влак не ни подминава, гусине. Беше само локомотив.
— Само локомотив?
— Да, гусине! Само той и тендера.
— Значи трябва да е специален.
— Трябва да е, гусине. Точно както казахте, гусине. На пълна скорост, гусине.
Саботьора се изтегна отново в леглото, скръсти ръце под главата си и се замисли трескаво.
— Ще желаете ли нещо друго, гусине? — попита Джонатан предпазливо.
— Кафе.
Наетият от Бел локомотив профуча през кланиците на Шайен и спря на гара Юниън малко след девет часа сутринта. Затича право към хотел „Интероушън“, най-добрия от триетажните заведения, които успя да види от гарата. Хотелският детектив хвърли поглед на високия мъж в омачкани и разкъсани вечерни дрехи и прогизнала от кръв риза, който прекосяваше фоайето, и се втурна да прегради пътя му.
— Не може да влизате тук в този вид.
— Бел. Агенция Ван Дорн. Заведи ме при шивача. И доведи галантерист, ваксаджия и бръснар.
— Насам, сър… Да ви доведа ли и лекар?
— Няма време.
Четирийсет минути по-късно „Овърленд Лимитид“ влезе на гара Юниън.
Айзък Бел чакаше на платформата на средата на влака. Изглеждаше много по-добре, отколкото се чувстваше. Цялото му тяло беше изтръпнало, а ребрата го боляха с всяко вдишване. Но беше излъскан, обръснат и облечен толкова добре, колкото при играта на покер предната нощ, в чисто ново черно вечерно облекло, снежнобяла риза, копринена вратовръзка и пояс, и в ботуши, които блестяха като огледала.
По подпухналите му устни пробяга усмивка. Някого на този влак го очакваше изненада. Въпросът беше дали Саботьора щеше да се стъписа толкова, че да се издаде?
Преди влакът да е спрял, Бел стъпи на „Пулман“-а точно пред вагон-ресторанта, издърпа се болезнено по стъпалата и влезе с небрежна походка. Струваше му известно усилие да стои и върви спокойно заради погледите на всички вътре. Помоли стюарда за място в средата, което му позволяваше да вижда всеки влизащ и от двете страни.
Снощният бакшиш от хиляда долара в салона не беше останал незабелязан от влаковия екип. Настаниха го моментално и му донесоха горещо кафе и димящи кифлички за закуска, и го посъветваха сърдечно да си поръча прясно уловена пъстърва от Уайоминг.
Бел наблюдаваше лицето на всеки посетител във вагон-ресторанта, за да прецени реакциите от появата му.