Колкото по-бързо избухнеше зарядът, толкова по-голяма беше мощта на взрива и толкова повече можеше Вонг да усили разрушителния му ефект. Малцина бяха цивилните инженери, разбрали това преди трийсет години, когато динамитът все още беше сравнително нов, а още по-малко бяха неграмотните китайски селяни, стигнали до тази истина. Най-малко пък бяха достатъчно смелите, които да поемат нужния риск, докато единственото средство за взривяване все още беше неблагонадеждният горящ фитил, преди електрически задействаните взривни капсули да намалят опасността. Тъй че същинската тайна в големите взривове си беше смелостта.
— Тук ли са електрическите батерии? — попита Вонг.
— Взех ги — отвърна капитанът на шхуната.
— А жиците?
— Всичко е тука. Сега какво?
Вонг се наслади на мига. Капитанът, корав брутален мъж, на когото би трябвало да свали шапка, ако го видеше на улицата, изпитваше възхищение от тъмните умения на китаеца.
— Сега какво? — повтори Вонг. — Сега се заемам с работа. Ти караш лодката.
Дузина въоръжени с пушки железопътни полицаи пазеха низ от шест товарни вагона на барутния кей. Трима следяха зорко бригада докери, наети да свалят от единия вагон осемстотин и петдесет сандъци с тегло от по двайсет и седем килограма, с петнайсет сантиметрови пръчки, произведени от барутни заводи „Дюпон дьо Немур“ в Уайлмингтън, Делауеър. Други четирима наблюдаваха как екипажът на „Лилиан I“ подрежда динамита в обемистия трюм на лихтера. Един стажант банков одитор тормозеше капитана на лихтера, като ровеше непрекъснато във фактурите и товарителниците му.
Началникът на „Лилиан I“, капитан Уит Петри, беше в гадно настроение. Вече беше изтървал вдигащия се прилив, който щеше да е ускорил преминаването му по реката. Още забавяне и щеше да се бъхти срещу течението по всичките сто километра до скалната кариера на Сътън Пойнт. Отгоре на това новите му шефове от „Южен Пасифик“ плащаха още по-евтино и от старите от „Ню Джърси Сентръл“, и бяха още по-малко склонни да харчат пари за необходимите ремонти на скъпия на сърцето му „Оксфорд“. Когото, освен това бяха нарекли „Лилиан“, напук на всякаква традиция, след като всеки с малко ум в главата си знаеше, че е лош късмет да сменяш името на съда, предизвиквайки съдбата и още по-лошо, бяха го свели до пореден номер, „Лилиан I“, сякаш не беше по-добър лихтер от всичките останали, от „Лилиан II“ до „Лилиан XII“.
— Значи, имам идея — каза раздразнен капитанът — Аз ще се прибера вкъщи да вечерям с жена си. Вие момчета, движите лодката.
Нито едно от ченгетата не се усмихна. Едва след като бяха абсолютно сигурни, че доставя легитимен товар от двайсет и пет тона динамит на легитимен получател, който гърми вулканична скала в кариерите в долината на Хъдсън — нагоре по реката, натъртваше постоянно той, от осем години все с това се занимавал, — най-сетне му разрешиха да тръгне.
— Не толкова бързо!
Тъкмо когато прибираха въжетата, висок русокос тип с мрачно лице и в скъпо палто се приближи с отривиста крачка по барутния кей, придружен от помощника си, който приличаше на конте от Пето авеню, ако не бяха тънките бели резки от боксьорски белези, нашарили челото му. Скочиха на борда с лекота на акробати и русокосият показа значка на детектив на Ван Дорн. Представи се като главен следовател Айзък Бел, а този до него бил детектив Арчибалд Абът. Поиска да види документите на Петри. Ледът в очите на Бел подсказа на Петри, че е неуместно да се шегува с прибирането вкъщи за вечеря, така че зачака търпеливо, докато товарителниците му бъдат изчетени ред по ред за десети път този следобед.
Партньорът, Абът, накрая каза с тон точно като от Адската кухня в Ню Йорк:
— Окей, шефе, мърдай. Извинявай, че те задържахме, но не допускаме рискове. — Махна на едно биче от „Южен Пасифик“, с мишци като на горила. — Макколийн, качваш се с капитан Петри. Отива по горен Хъдсън до компанията „Пулверизирана шиста“ на Сътън пойнт. Има двайсет и пет тона динамит в трюма си. Опита ли се някой да отклони курса, застреляй кучия син!
След това Абът прегърна Айзък Бел през рамото, опита се да го подкара нагоре по трапа и му заговори със съвсем друг тон, който звучеше наистина като на конте от Пето авеню:
— Това е, приятел. Умрял си от скука тук цяла седмица. Оставил си добри момчета да държат нещата под контрол. Даваме си една нощ почивка.