— Не — изръмжа Бел и погледна неспокойно петте останали товарни вагона от композицията с взривен материал. Вече се смрачаваше. Трима от железопътната охрана насочваха към портата, блокираща линията от главните товарни възли, тежка картечница „Викърс“ с лентово зареждане и водно охлаждане на тринога.
— Заповед на господин Ван Дорн — каза Абът. — Казва, че ако не отдъхнеш една нощ, ще те извади от случая, както и мен. Не се шегува, Айзък. Каза, че иска бистри глави непрекъснато. Дори ни купи билети за „Фолиз“.
— Мислех, че е затворено.
— Шоуто го въртят отново, докато се подготвят за турне. Моят приятел, вестникарски критик, го нарече, цитирам, „Най-хубавият меланж от веселие, музика и хубави момичета, виждан от много години“. Всички в града блъскат по вратите, за да се докопат до билети. Ние ги имаме! Хайде. Ще се облечем и първо ще хапнем нещо в клуба ми.
— Първо — отвърна твърдо Бел, — искам три натоварени догоре въглищни тендера. Да бъдат паркирани и със затегнати спирачки от другата страна на онази порта, в случай че на някой мозък му хрумне гениалната идея да я разбие с локомотив.
22
Арчи Абът, чието семейство със синя кръв му беше забранило да стане актьор, членуваше в клуб в Грамърси парк, наречен „Играчите“. „Играчите“ бе учреден преди деветнайсет години от сценичния актьор Едуин Бут, най-добрият Хамлет от предишния век и брат на убиеца на президент Линкълн. Марк Твен и генерал Уилям Текъмеш Шърман, чийто прословут унищожителен поход през Джорджия бе ускорил края на Гражданската война, бяха подкрепили усилието. Бут беше предоставил личния си дом, а знаменитият архитект Станфорд Уайт го беше преобразувал в клубна къща, преди да бъде смъртоносно прострелян в Медисън Скуеър Гардън от стоманения наследник Хари Тоу.
Бел и Абът се срещнаха за бърза вечеря на долния етаж в „Грила“. Беше първото им ядене след закуската, набързо изгълтана в едно барче в Джърси сити. Качиха се по великолепното стълбище за кафе, след което се запътиха към Четирийсет и четвърта улица и Бродуей да погледат „Фолиз 1907“.
Бел се задържа в читалнята, за да се възхити на един портрет в цял ръст на Едуин Бут. Характерният стил на художника, могъща смес от проницателен реализъм и романтичен импресионизъм, събуди вълна от емоции в сърцето му.
— Това го нарисува един брат от „Играчите“ — отбеляза Абът.
— Доста добър е, нали?
— Джон Сингър Сарджънт — каза Бел.
— О, разбира се, че познаваш работата му — рече Абът. — Сарджънт нарисува онзи портрет на майка ти, който е окачен в приемната на баща ти в Бостън.
— Малко преди да умре — промълви Бел. — Макар че човек изобщо не би го разбрал, гледайки такава красива млада жена. — Усмихна се на спомена. — Понякога сядах на стъпалата и й говорех. Изглеждаше нетърпелива и все едно че я чувах как казва на Сарджънт: „Хайде довърши го, омръзна ми да държа това цвете“.
— Честно казано, бих предпочел да отговарям на портрет, отколкото на моята майка — пошегува се Абът.
— Да тръгваме! Трябва да се отбия в офиса, за да им кажа къде да ме намерят. — Като всички офиси на Ван Дорн в големите градове, щабът им на Таймс Скуеър беше денонощно отворен.
Облечени в бели фракове, оперни пелерини и копринени цилиндри, двамата забързаха към Парк авеню, който се оказа задръстен от двуколки, автомобилни таксита и трамваи, пълзящи към горната част на града.
— Ще стигнем по-бързо с метрото.
Подземната станция на Двайсет и трета бе окъпана с електрическа светлина и блестеше с белите си плочи. Тълпата пътници на перона варираше от мъже и жени, излезли да прекарат навън вечерта, до търговци, работници и домакини, прибиращи се у дома. През гарата профуча експресен влак, с отрупани с хора прозорци. Абът се похвали:
— Подземните ни линии ще направят възможно милиони нюйоркчани да ходят на работа в небостъргачите.
— Вашите подземни линии — отбеляза сухо Бел, — ще направят възможно криминални типове да оберат банка в бизнес центъра и да отпразнуват удара в жилищната част, преди ченгетата да са се появили на сцената.
Метрото ги откара за няколко минути до Четирийсет и втора и Бродуей. Изкачиха стъпалата и се озоваха в свят, където нощта бе прогонена. Таймс скуеър бе осветен ярко като ден от импозантните електрически билбордове, на които хиляди мигащи бели светлини рекламираха театри, хотели и „дворци на омарите“, шикарни заведения за театрална публика и звезди на шоубизнеса. По улиците бръмчаха моторни коли, таксита и автобуси. Тълпи се точеха, нетърпеливо забързани по широките тротоари.