2
До 1907 година влаковете със „специално“ предназначение бяха символ на богатството и властта в Америка. Обикновените милионери с по една къщичка в Нюпорт и градска къща на Паркс авеню, или дори имение на река Хъдсън, се придвижваха между палатите си с частни вагони, прикачени към пътнически влакови композиции. Но титаните — хората, които притежаваха железните пътища — пътуваха със своите специални, лични влакове, със собствени парни локомотиви, които във всеки един момент можеха да отнесат навсякъде из континента притежателите си. Най-бързият и най-луксозният специален влак в Съединените щати принадлежеше на президента на железниците „Южен Пасифик“, Озгуд Хенеси.
Влакът на Хенеси бе боядисан в гланцов яркочервен цвят и се теглеше от мощен локомотив „Боудуин Пасифик 4-6-2“, черен като въглищата в тендера му. Частните му вагони, кръстени „Нанси №1“ и „Нанси №2“ в памет на отдавна починалата му съпруга, се простираха на двадесет и пет метра дължина и три метра ширина. Бяха изработени от стомана, съгласно личните му инструкции, от компанията „Пулман“ и оборудвани от европейски производители на вътрешно обзавеждане.
В „Нанси №1“ се намираха кабинетът на Хенеси, гостна и самостоятелни купета, снабдени с мраморни вани, месингови легла и телефон, който можеше да се свърже към коя да е телефонна система из градовете, през които минаваха. В „Нанси №2“ имаше модерна кухня, складови отделения, които можеха да поберат провизии за месец напред, трапезария и купета за прислугата. Вагонът за багаж имаше специално отделено място за пакарда „Сив вълк“, автомобила на дъщеря му Лилиан. Вагонът столова и луксозно обзаведения спален вагон бяха предназначени за инженерите, банкерите и адвокатите работещи по прокарването на линията през Каскейд.
Щом веднъж се озовеше на главната железопътна линия, специалния влак на Хенеси можеше да го изстреля до Сан Франциско в рамките на половин ден, до Чикаго за три и до Ню Йорк за четири дни, със смяна на локомотивите, за да компенсира условията по пътя.
А когато и това не бе достатъчно, за да послужи на дългогодишната му амбиция да контролира всяка влакова линия в страната, разработената за него „телеграфна система скакалец“, електромагнитна индукционна система, патентована от Томас Едисон, с чиято помощ между летящия влак и телеграфните жици, простиращи се паралелно на железопътната линия, можеха да прескачат съобщения.
Самият Хенеси бе съсухрен старец, нисък, оплешивял, с измамно крехък вид. Притежаваше бдителни черни очи на пор и студен взор, който обезкуражаваше лъжата и караше всяка напразна надежда да угасне, и сърце, както се кълняха ограбените му врагове, на изгладнял отровен гущер. Часове след срутването на тунела той все още беше по риза по километър и половина на минута на телеграфиста, когато най-после въведоха първия от гостите за тази вечер.
Спокойният и изискан щатски сенатор Чарлз Кинкейд пристигна в безупречното си вечерно облекло. Беше висок и поразително красив мъж. Косата му бе пригладена, а мустаците — внимателно оформени. По лицето му нямаше и намек за мислите, които го занимаваха — ако изобщо имаше такива и кафяви те му очи си оставаха непроницаеми. Но пък сладникавата му усмивка винаги показваше готовност.
Хенеси поздрави политика с едва прикрито презрение.
— Ако случайно не сте разбрали, Кинкейд, се случи още една злополука. И кълна се в бога, този път със сигурност е саботаж.
— Всемогъщи боже! Сигурен ли сте?
— Толкова дяволски сигурен, че току-що телеграфирах на детективската агенция Ван Дорн.
— Отличен избор, сър! Саботажът ще се опре на местните шерифи, ако ми позволите, дори и да успеете да откриете такива тук горе из пущинаците. Бих казал, че би затруднил дори собствената ви железопътна полиция. — Бандити в мръсни униформи, можеше да добави Кинкейд, но сенаторът си оставаше в служба на железницата и предпочиташе да внимава какво говори в присъствието на човека, който го бе издигнал и също толкова лесно можеше да го унищожи. — Как беше мотото на Ван Дорн? — попита угоднически той. — „Никога не се отказваме, никога!“ Сър, тъй като аз съм човекът с най-добра подготовка, чувствам за свой дълг да поема координацията на екипите по разчистването на тунела.
Лицето на Хенеси се набръчка от пренебрежение. Това конте беше работило по строежа на мостове за Отоманската империя и нейната Багдадска железница, докато вестниците не бяха започнали да го наричат „Героя инженер“ заради предполагаемото му участие в спасяването на няколко американски медицински сестри и мисионери от турско пленничество.